Вероника Блейк - Доминик

— Искаш да кажеш, че Коул не е… къде? — гласът й се прекърши. Изразът на лицето на Ади говореше по-добре от думите. Студеният вятър пронизваше Доминик и сякаш проникваше до костите й. Облаците се сгъстяваха, ставаше все по-тъмно — или може би на нея й се струваше, че светлината бе изчезнала от света.

— По-добре седни за малко — каза Ади загрижено. — Не изглеждаш много добре.

Доминик затвори очи, опитвайки се да потисне чувството на гадене, което я обхващаше. Когато ги отвори, тя се насили да погледне Ади. Мразеше себе си заради глупавия начин, по който реагираше, но не можеше да направи нищо, за да спре потоците от сълзи, които рукнаха от очите й.

— Къде е той? — попита тя.

Ади въздъхна и отпусна ръце.

— Той тръгна обратно към Сейнт Майкъл.

— Сейнт Майкъл? — Морското пристанище сякаш бе на хиляди мили разстояние. — Защо? — попита Доминик с отчаян глас. Вътре в себе си се молеше да чуе, че нещо му се е случило, че той не бе имал друг изход, но след това отново щеше да се върне при нея. Но усещаше, че истината бе друга и че тя нямаше никога повече да го види.

Ади си помисли дали да не излъже момичето. Тя разбираше, че ако го направи, Доминик можеше да прекара остатъка от живота си в очакване на своя капитан. Истината — както се надяваше Ади — щеше да даде на Доминик свободата да продължи по-нататък в живота си.

— Онзи мъж там му предложи пари, за да докара неговия кораб в Сейнт Майкъл. — Ади посочи към капитан Линдси и добави: — Капитан Хоукинс не се поколеба да приеме предложението.

— Ще се вър…

— Не — прекъсна я рязко Ади. — Той има намерение с парите да купи нов кораб, за да може да се върне в Тихия океан. — Ади знаеше, че това бе самата истина, защото бе дочула някои от хората от екипажа да говорят за тези негови планове. Въздействието, което думите й оказаха върху Доминик, бе по-опустошително, отколкото Ади бе предполагала. Лицето на момичето придоби жълтеникавобял цвят и Ади се уплаши, че тя може да припадне. Ади хвана Доминик за ръка: — Нека да намерим място да поседнем — настоя тя.

Доминик я последва, но сякаш без да съзнава какво ставаше край нея. Струваше й се, че някой току-що бе отнел някаква много съществена част от жизнената й енергия. Обещанието на Коул да се върне при нея още звучеше в ушите й. Бъдещето, което тя бе мечтала да прекара с него, сега бе отново празен лист хартия и на нея й оставаше само едно разбито сърце и спомени, които нямаше никога да й позволят да обикне отново. Сякаш изпаднала в безчувствен транс, тя седна на стола, който Ади бе изнесла за нея пред вратата на бара.

— Ще отида да донеса малко вода — каза Ади. Тя влезе забързано в грубо скованата дъсчена барака, без да се безпокои от това, че влиза в бар. Ако това беше Тексас, може би щеше да се поколебае и да потърси друго, по-подходящо за жена място. Но по тези места подобни съображения явно не бяха от значение — също като мъжете, една жена трябваше да оцелее, използвайки всеки възможен начин.

Вторият кораб спря в пристанището. Доминик плачеше безмълвно, наблюдавайки как екипажът започваше да разтоварва провизиите, спасени от „Лейди Сузана“.

— Изпий това! — нареди Ади, която се бе върнала с чаша вода и я подаваше на Доминик. Съзнателно заставайки така, че да попречи на момичето да гледа към парахода, който току-що бе акостирал, Ади коленичи пред нея и се вгледа в пълните й със сълзи очи. Сърцето я болеше да гледа как това хубаво момиче се измъчваше. Ади си спомни за мъката, която бе изпитала, когато загуби мъжа си. Той не я бе напуснал по свое желание и тя знаеше, че никога не би си отишъл, ако съдбата се бе оказала по-благосклонна към тях. Ади можеше да си представи каква болка изпитваше Доминик сега. Мъжът, когото тя обичаше, съзнателно й бе обърнал гръб.

— Хубаво си е у дома — възкликна Силвър Бел, пробивайки си път през тълпата пред входа на бара. Хвърли поглед към Доминик, после към Ади. Мургавото й лице имаше въпросителен израз. — Болна ли е? — попита тя.

— Сърцето я боли — отвърна Ади. Тя сложи ръка на рамото на Доминик, опитвайки се да я успокои. Сълзите на Доминик продължаваха да се стичат по лицето й, докато тя все още гледаше към реката, сякаш очакваше, че мъжът, за когото плачеше, щеше по чудо да се появи.

За момент Силвър ги погледна в недоумение. Трябваше й известно време, за да осъзнае какво искаше да каже Ади.

— А, да, вълшебният капитан — каза тя с пренебрежителен тон. След това се приближи до Доминик и добави: — Напразно си хабиш сълзите. Никой мъж не заслужава да се плаче за него, а най-малко някой, който те е използвал по този начин.