Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Беше убедена, че е напипала правилната посока. Остана доволна, че има нещо, с което да отвлече вниманието си и да притъпи болката в сърцето си, докато чакаше Никълъс да се върне. Каза, че щял да се върне късно през нощта с гостите си…

Внезапно я завладя ужасно подозрение. Неговите гостенки стари моми. Не, не можеше да бъде. Не би си мръднал и пръста, за да помогне на лелите й. Как можеше да научи за бедата, в която се намираха? Мигновено направи връзката — чичовците й. Въпреки хладните отношения между Мандъвил и Талмъдж те бяха добри приятели на семейство Талмъдж, нещо повече — близки приятели!

Господи! Чичовците й планираха да пристигнат днес, т.е. вече вчера. Ами ако нещо ги беше изплашило? Ако бяха научили за изчезването й?

„О, Боже!“, разкаяно си помисли Тес. Досега не си беше задавала въпроса как щяха да се почувстват лелите й, когато нямаше да получат съобщение за безпрепятственото й пристигане в Лондон. Почувства се ужасно виновна. Досега сигурно са умрели от притеснения.

Това все още не значеше, че те са мистериозните гости на Никълъс. Но ако допуснеше, че чичовците й бяха пристигнали в имението Мандъвил и бяха заварили положение, което доста ги е разстроило, дали щяха да се обърнат за помощ към Ник? Не можеше да повярва. Още по-малко ситуация, в която графът на Шерборн да помага на лелите й или да ги доведе тук. Цялото предположение изглеждаше абсурдно! Неговите гости не можеха да са лелите й! Въпреки това подозрението й не изчезна. Трябваше просто да изчака и да види какво ще последва.

Времето си минаваше. Дори и не си помисляше, че може да заспи. Вече беше доста късно и Никълъс отдавна трябваше да е тук. Къде ли се губеше?

В този момент Никълъс стоеше под плющящия дъжд и помагаше на две изплашени и объркани дами да се качат на карета, скрита в гората до имението Мандъвил. Братята Рокуел бяха впрегнали собствените си коне, за да дадат по-голяма възможност за маневри на бегълките, ако се наложи. За щастие не стана нужда.

Нахлуването в имението мина бързо и леко. Пресякоха задната градина без инциденти. След бързо проучване на къщата установиха, че вратите в задната част не са заключени. Дъждът и гръмотевиците направиха промъкването им безшумно.

Тримата знаеха, че единствените обитатели, които можеха да им попречат бяха двамата слуги на Авъри — Лоуъл и Колмън. Завариха ги и двамата пияни в кухнята на имението. Никълъс веднага ги разпозна и присъствието им още повече го убеди, че дори и да бяха омразни Мандъвил, дамите определено се нуждаеха от спасение. Лоуъл и Колмън бяха с Авъри на полуострова — човек трудно можеше да си представи по-големи престъпници и мръсници. След като се убедиха, че няма да им попречат, тримата мъже се отправиха към втория етаж. Когато стигнаха там, братята Рокуел се поколебаха.

— Какво има? — прошепна Никълъс.

Бяха запалили малка свещ, която да осветява пътя им и на мъждукащия пламък Никълъс прочете несигурността по лицето на барона.

— Какво има? — попита той отново.

Том се намръщи.

— Работата е там, че не знам точно коя стая е на Тес, нито къде спят лелите. — После се усмихна. — Знам само, че етажът е този.

Ник изръмжа, не му хареса идеята да претърсва дузина спални.

— Мислех, че мястото ви е познато.

Баронът шокиран го изгледа.

— Не и спалните на дамите!

Като възпря желанието да го стисне за врата, Никълъс мрачно каза.

— Много добре, тогава ще трябва да се разделим и да проверим всяка стая.

Той грабна свещите им, запали ги и им ги върна.

— И за Бога, бъдете тихи. Ако ти намерите, гледайте да не ги изплашите и да започнат да крещят.

За късмет, не се наложи дълго да търсят. Втората врата, на която попадна Ник, се оказа заключена. Сигурен, че бурята ще го прикрива, той я блъсна по-силно с рамо и тя зейна. Като влезе в стаята откри две много изплашени дами, сгушени върху голямото легло. Сложи пръст на устните си и прошепна:

— Моля ви, тихо. Няма да ви сторя нищо лошо. Лорд Рокуел и брат му са с мен и ще се погрижим за безопасността ви.

По-младата от двете впери виолетовите си очи върху лицето му и каза разтреперано.

— О, благодаря ти, Боже! Тес е стигнала Лондон. Бяхме толкова разтревожени.

Никълъс се намръщи. Племенницата Тес била стигнала Лондон? За първи път чуваше такова нещо. Направи знак на дамите да останат на местата си и излезе да потърси двамата господа. Намери ги в дъното на коридора.

— Мисля, господа, че имаме друг проблем. Елате и вижте сами.