Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Когато избра кулата, за да настани любовницата си, Никълъс не беше предвидил какви хитрости ще трябва да проявява, за да се измъква и да отива при нея. Палас вече знаеше, че е отворил кулата и той се примири, че тя все някога щеше да разбере причината. Потрепера. Може би се държеше като страхливец, но предпочиташе баба му да не научава, че безсрамно е настанил жена в семеен имот. Трябваше по-добре да обмисля положението, печално се укори той. Сега, когато вече беше твърде късно знаеше, че е трябвало да настани Доли в уютна малка къщичка в Хайт или Ромни — но не и под носа на баба си. Но стореното — сторено и той знаеше, че на Палас няма да се хареса фактът, че има любовница, а това къде я беше настанил. Жените, помисли си той като потъна по-дълбоко в голямата вана, са истински дяволи!

Малко след един часа следобед слезе в трапезарията да закуси. Сервираха му препечен бекон, пресни бъбречета, печен телешки врат, бъркани яйца и сладки кифли, още топли от пещта. Когато привърши закуската, си наля още една чаша кафе и изпружи крака. Отпочинал, с пълен стомах, Никълъс се чувстваше доволен в този момент и единственото нещо, което можеше да направи денят му идеален, беше Доли, седнала на другия край на масата.

Стори му се, че за разлика от другите му любовници, тя много добре щеше да пасне на имението Шерборн. Имаше особено излъчване… Никълъс се намръщи. Бог знаеше какво са си мислили роднините й, когато са я оставили в „Черното прасе“.

Докато си седеше така и наблюдаваше през прозореца есенния пейзаж, той се запита, не за първи път, кога ли семейството й щеше да му се представи. Досега трябваше да са разбрали, че той няма намерение да се жени за нея. Беше странно, че още не са се появили да настояват за някаква компенсация — все пак главната цел на плана им сигурно са парите. Беше съгласен да им даде прилична сума, а когато историята с Доли приключеше, щеше да се погрижи и за нея. Неспокойно се размърда, не искаше и да си помисли за деня, в който тя щеше да напусне живота му. Все едно, раздразнено си каза той, дотогава има много време.

В този момент в стаята влезе Билингам и разсея мислите му.

Билингам се поклони величествено, външността му беше както винаги безупречна. Поднесе на Никълъс сребърна табла с две визитни картички.

— Сър, имате посетители.

— Ами да, разбира се, че има посетители! — чу се раздразнителен глас откъм коридора и в трапезарията влязоха двама елегантни господа. — Щяхме да бъдем и по-скоро тук, ако не беше толкова строг, старче. Знаеш, че Ник веднага би ни приел, така че нямаше нужда да ни пробутваш измислицата, че си щял да провериш дали приемал посетители. Освен това ние не сме точно посетители!

Билингам притвори очи, като че ли от болка.

— Сър, както виждате, барон Рокуел и брат му са се отбили.

Никълъс се усмихна.

— Да, виждам. Благодаря ти, Билингам. О, и може ли да помолиш Кук да приготви още храна. Приятелите ми без съмнение са гладни.

— Всъщност да — отвърна Алекзандър Рокуел, като небрежно подаде пелерината и ръкавиците си на Билингам и свойски се настани на един стол до Никълъс. — Мина доста време откакто ядохме онази жалка закуска по пътя тази сутрин. Кълна се — мога да погълна и кон! О, Ник, мислим да останем за известно време — няма проблеми, нали? Том ще ти разкаже всичко.

Никълъс се усмихна на иконома си.

— Нали ще се погрижиш да се приготвят две стаи за барона и брат му? А също и за слугите им.

— Разбира се — сковано отвърна Билингам и излезе от стаята.

С блясък в очите Никълъс погледна двамата си приятели, които удобно се бяха настанили на масата до него. Дрехите им бяха стилни — тъмносини сака, кожени панталони и излъскани черни ботуши. И, разбира се, бели колосани вратовръзки.

Лорд Рокуел беше забележително елегантен мъж със сламеноруса коса и светлосини очи и беше учудващо, че заможен човек като него беше стигнал четиридесетте и още не се беше оженил. Алекзандър — брат му, не беше чак толкова привлекателен, но не беше и за пренебрегване. Той нямаше титла, но богатството му беше почти толкова голямо и беше също така висок и строен. Въпреки че къдравите му бакенбарди бяха кафяви и очите му не притежаваха привлекателната бистрота на тези на брат му, беше успял да накара доста девици да се надпреварват за вниманието му. За ужас на майките-сватоснички, Алекзандър навърши тридесет и шест през март и, също като брат си, не показваше никакви признаци да изостави забавленията и да си намери съпруга.