Джеймс Ролинс - Амазония

Дзейн неволно започна да усвоява урока, който бе преподал на невъоръжения шаман от племето бан-али. Раните в корема наистина бяха най-болезнени.

Натан се изправи и откачи пушката си от корена. Насочи я към Дзейн. Не бе разбрал какво бе станало с пистолета и реши този път да не рискува.

Дзейн със страдалческо изражение на лицето се опита да се измъкне на брега. После цялото му тяло изведнъж се разтресе и в погледа му болката отстъпи място на изненадата. Стенанията му преминаха в ужасяващи писъци.

— Натан! Помогни ми!

Натан инстинктивно направи крачка напред. Дзейн се опита да протегне ръка към него. Изпълненото му със страх лице сякаш го молеше за милост. Водата около него изведнъж яростно забълбука. Пред очите на Натан се мярнаха няколко сребърни тела. Пирани. Отстъпи крачка. Бе разбрал, къде се намира. При люпилнята, която му бе описал Мани.

Дзейн продължи да се мята и гърчи в окървавената бълбукаща смес. Започна да потъва. Очите му се разшириха от ужас, когато осъзна, че няма да успее да задържи устата си над водата. Главата му потъна под повърхността и. Над езерото за известно време се задържа ръката му, но после и тя изчезна в плискащите се води.

Натан тръгна обратно по пътеката, без да изпитва каквото и да е съжаление към Дзейн. Огледа набързо раната в бедрото си. Видя върху панталоните си дупка и петънце от кръв. Този път бе извадил късмет. Бе му се разминало само с драскотина. Стисна двуцевката в ръка и продължи, като се помоли на Бог този му късмет да не го напусне.

10:12 ч.

Мани се размърда под купчина развалини. Опита се да ги размести с рамене. Димът го задушаваше. Взривът, предизвикан от изстрела на базуката, все още кънтеше в ушите му. Челюстта му го болеше. Измъкна се изпод отломките. Наоколо се разнасяха заповеди.

— Хвърлете оръжията!

— Вдигнете ръцете си!

— Тръгвайте или ще ви застреляме на място!

Мани изстена и изплю кръв. Огледа хаоса около себе си. Видя, че Ана Фонг е застанала на колене с ръце зад главата. Изглеждаше невредима. До нея бе коленичил професор Коуве. По бузата му се стичаше кръв. Дакий също бе там и сякаш не можеше да повярва в случилото се.

Мани се обърна и видя петнистата муцуна на Тортор да наднича иззад един храст. Даде знак на ягуара да не се доближава. Забеляза, че застаналата в близост до храста Карера ловко скри дискомета под част от покрива на жилище, паднал от дървото.

— Ставай! — нареди грубо някой. — На теб говоря! Мани разбра, че се обръщат към него едва когато усети дулото на пистолет до слепоочието си. Застина на мястото си.

— Ставай! — повтори мъжът със силен акцент. Може би бе немец.

Мани се изправи първо на колене, а после, на крака. Олюляваше се, но позата му, изглежда, удовлетвори наемника.

— Дай си оръжието! — нареди отново.

Мани се озърна с погледа на човек, търсещ изгубена обувка или чорап. Видя пистолета си на земята и го подритна с крак.

— Ето го.

Отнякъде се появи втори наемник и прибра оръжието.

— Върви при другите! — заповяда немецът и го блъсна. Мани тръгна с несигурна крачка към коленичилите си приятели. Видя, че Карера и Костос са охранявани от други наемници. Кобурите им бяха празни и раниците им ги нямаше. Държаха ръцете си зад главата. Лявото око на сержанта бе подуто, а носът му бе разкървавен. Очевидно бе оказал съпротива за разлика от Мани.

Внезапно една отдалечена част от гората се превърна в огнено кълбо. Глухият тътен на експлозия достигна до тях.

Усетиха миризмата на напалм.

Това бе „отвличането на вниманието“, замислено от Костос. Твърде закъсняло и твърде неубедително.

— Господин Брайл, този не мърда — извика един от наемниците на смес от немски и испански.

Мани се извърна. Ставаше дума за Олин. Лежеше неподвижно. Един клон, подобно на копие, бе пронизал рамото му и по светлата му риза се стичаше ярка кръв. Все още дишаше.

Човекът на име Брайл отмести поглед от горящата гора и отиде при руснака. „Мръсно куче“, изсъска немецът, извади пистолета си и застреля Олин в тила.

Ана подскочи и изхълца.

Откъм мястото, където се намираха развалините на колибата, се появиха двамата ръководители на нападението. Дребната гола индианка се движеше безгрижно, сякаш на градинско парти. Бе заоблена и дългокрака. Между гърдите и висеше талисман. Мани първоначално го взе за кожена кесия, но после откри, че е изсушена човешка глава. Косата й бе обръсната.

Стройният мъж до нея, облечен целия в бяло и с контешка панамена шапка на главата, видя накъде гледа. Повдигна украшението на индианката така, че и другите да го видят. Мани забеляза, че по него бяха закрепени медальоните за установяване на самоличността.