Джеймс Ролинс - Кръвта на сатаната

— Може би около две минути — отвърна Сам, след като събра сили да отговори.

— Дявол да го вземе! — намръщи се Маги. После отиде до лавината от камъни и глина, която бе запушила изхода. Не бе никак изненадана или разтревожена от пристъпа и Сам съобрази, че той не бе предизвикан от удар в главата. Обхвана го прилив на възмущение, който развърза езика му:

— Та ти си епилептична!

— Така е, страдам от идиопатична епилепсия — потвърди Маги, като отметна косата си. — Още от юношеските си години имам периодични пристъпи.

— Трябваше да го кажеш. Чичо Ханк знае ли за това?

— Не — отвърна Маги, като избягваше погледа му. — Пристъпите са толкова редки, че дори не ползвам лекарства. А и за последен път имах такъв пристъп преди цели три години.

— Все пак бе редно да споделиш това с чичо ми.

— И да изтърва разкопките, така ли? — запита разпалено Маги. — Ако професор Конклин знаеше за моето заболяване, никога нямаше да ме пусне тук.

— Може би щеше да е по-добре да не бе идвала — възрази Сам не по-малко раздразнен. — И за теб не е безопасно, и правиш чичо ми уязвим. Той носи цялата отговорност за тези разкопки. Близките ти биха могли да го дадат под съд.

Маги понечи да възрази, обаче в разговора се намеси Норман.

— Няма нищо лошо в това да обсъждате медицински и правни проблеми. Позволявате ли ми обаче да ви напомня, че в момента сме заровени под десет метра неустойчиви скални пластове? Сякаш за по-голяма убедителност на думите му скалите над главите им започнаха да стенат, а измежду две големи гранитни плочи започна да се сипе струйка пръст.

— И аз ще взема да се съглася веднъж с Норман — включи се в разговора Ралф. — Трябва да си разкараме задниците колкото се може по-бързо оттук.

— Точно това исках да кажа и аз — добави Норман.

Сам се намръщи отново. В гърдите му бушуваха смесени чувства. Не се разкайваше за думите си, тъй като Маги бе длъжна да не държи в тайна заболяването си. Съжаляваше обаче за своето избухване. Бе се уплашил за съдбата и и сърцето му се бе свило, но не бе посмял да изрази страха си гласно. Вместо това я бе обидил. Всъщност разбираше донякъде желанието и да запази заболяването си в тайна. И той бе готов да направи какво ли не за да остане на разкопките. Дори да излъже: Обърна се към колегите ся.

— Добре. Филип и останалите няма как да не са чули експлозията. Когато видят, че палатките ни са празни, ще съобразят, че сме тук, и ще ни потърсят. Ще ни избавят.

— Дано да го направят, преди да ни свърши въздухът — добави Норман.

— Никак не ми е приятно животът ми да зависи от Филип — каза Ралф и се присъедини към останалата част от групата, събрала се пред запушения тунел.

В мъртвата тишина на гробницата се чуваха отчетливо пукотът и раздвижването на камъните над главите им. Сам ги освети с лампата си. Между няколко камъка бе започнала да се стича пръст. Взривът определено бе нарушил устойчивостта на цялата конструкция на пирамидата. Опитите да се разчисти тунелът можеха да предизвикат сриването на целия храм върху главите им. Надяваше се Филип Сайкс да отчете тази опасност. Сам поклати угрижено глава и спусна лампата. Трудно му бе да си представи по-лошо положение от това.

— Чухте ли нещо? — попита Норман. Фотографът гледаше не към срутената галерия, а в обратна посока, към глъбините на храма.

Сам се заслуша. И той чу звука и се обърна. Бе тих и мек звук, сякаш влачеха нещо по каменния под на развалините. Звукът се раздаваше от далечината на тунела, някъде откъм плетеницата от галерии и помещения. Стори му се, че се приближава към тях.

— Това пък какво е? — озадачи се Маги и докосна ръката му. След като произнесе тези думи, звукът внезапно спря.

— Не знам — прошепна Сам. — Каквото и да е, вече знае, че сме тук.

Филип Сайкс прегракна от кръщенето. Бе застанал бос до входа на своята палатка, с халат, плътно увит около мършавото му тяло. Защо никой не му отговаряше? Извън палатката цареше оживление. Работниците търчаха из развалините с фенерчета и инструменти в ръце. Изглежда, никой не бе разбрал какво точно се бе случило. На Площада на слънцето, където облакът прах най-сетне се разнесе, кънтяха индиански думи. Филип обаче почти не разбираше кечуа. Не в степен, че да може да разбере репликите, които си разменяха хората.

Погледна светещия циферблат на часовника си. Минаваше полунощ. В главата му се появиха най-различни предположения. Иманярите от предната вечер се бяха завърнали с по-добри, оръжия и бяха нападнали лагера. Или самите индианци кечуа, които поначало не му внушаваха доверие, се бяха разбунтували. Или пък някой от трите генератора бе избухнал.