Нора Робъртс - Далеч на север

— Какво искате? — Суровият й блестящ поглед се спря върху лицето на Нейт. — В траур сме.

— Знам, че моментът е тежък за вас, но трябва да ви задам няколко въпроса. — Кобън погледна към Джини. — Бихте ли искали приятелката ви да остане?

Кари поклати глава отрицателно.

— Джини, ще отидеш ли при децата? Дръж ги далеч оттук.

— Разбира се. Ако ти потрябвам, само ме извикай.

Кари влезе в дневната и се свлече на един от столовете.

— Питайте каквото трябва и си вървете. Не ви искам тук.

— Първо искам да ви кажа, че ще откараме тялото на съпруга ви в Анкъридж за аутопсия. Ще ви го върнем веднага щом стане възможно.

— Добре. Тогава ще разберете, че не се е самоубил. Каквото и да казва той. — Тя хвърли бърз, пълен с омраза поглед към Нейт. — Познавам съпруга си. Никога не би причинил това на мен или децата.

— Може ли да седна?

Тя сви рамене.

Кобън седна на канапето отсреща и леко се приведе към нея. Добър е, помисли си Нейт. Държеше се, все едно беше само с нея и от него лъхаше искрено съчувствие. Започна със стандартните въпроси. След първите няколко Кари го прекъсна.

— Вече казах на шерифа всичко това. Защо трябва да ме питате отново? Отговорите ще бъдат същите. Защо не се заемете да откриете кой е сторил това на моя Макс?

— Знаете ли някой да е мразил мъжа ви?

— Да. — Лицето й се сгърчи от ужасяваща злоба. — Онзи, който е убил Патрик Галоуей. Ще ви кажа какво точно е станало. Макс сигурно е открил нещо. Това, че ръководеше малък градски седмичник, не значи, че не беше добър журналист. Изровил е нещо и някой го е убил, преди да реши какво да предприеме.

— Споменавал ли ви е нещо такова?

— Не, но беше потиснат. Притеснен. Не беше на себе си. Но оттук не следва, че се е самоубил, нито че е убил някой друг. Той беше добър човек. — По бузите й се търкаляха сълзи. — Спях до него близо шестнадесет години. Работех до него всеки ден. Имам две деца от него. Не мислите ли, че трябва да знам дали е бил способен да го направи?

Кобън смени тактиката.

— Сигурна ли сте за времето, когато е напуснал къщата снощи?

Жената въздъхна и изтри сълзите си.

— Знам, че беше тук в десет и половина и че сутринта го нямаше. Какво повече искате?

— Казали сте, че е държал пистолета в жабката на колата си. Кой друг знаеше това?

— Всички.

— Заключваше ли жабката? Колата?

— През повечето време Макс не се сещаше дори да затвори вратата на тоалетната, камо ли да заключва нещо. Държа пистолетите в къщата заключени и ключът е у мен, защото той беше разсеян. Всеки би могъл да вземе онзи пистолет. И някой явно го е направил.

— Знаете ли кога за последен път го е използвал?

— Не. Не съм сигурна.

— Госпожо Хоубейкър, водеше ли си съпругът ви дневник?

— Не. Просто записваше каквото му дойде наум, където му попадне. Сега искам да си вървите. Уморена съм и трябва да обърна внимание на децата си.

Навън Кобън спря до колата.

— Има още няколко неща, които бих искал да изясня. Не е лошо да се прегледат вещите му, документите — може би има нещо за Галоуей.

— Нещо като мотив?

— Нещо такова — съгласи се Кобън. — Възразяваш ли да го направиш?

— Не.

— Искам да откарам тялото в Анкъридж, за да започнем изследванията. Искам да бъда там, когато свалят Галоуей.

— Ще ти бъда благодарен, ако ми се обадиш, щом това стане. Дъщеря му ще иска да го види. А майка й настоява за правото да го погребе тук.

— Да, тя вече ми се обади. Щом го свалят и бъде идентифициран със сигурност, ще оставим семейството да се оправя. Дъщеря му може да дойде за разпознаването, но отпечатъците му са в компютъра. Бил е арестуван за притежание на малки дози наркотици. Щом донесат тялото, ще разберем дали е Галоуей.

— Ще я доведа, ще прегледам нещата на Макс и ще направя каквото мога, за да не ти досажда семейството на Галоуей. В замяна искам копия от всички документи и по двата случая. Включително бележките по тях.

Кобън погледна назад към уютната заснежена къща.

— Сериозно ли мислиш, че някой е инсценирал самоубийство, за да прикрие престъпление, станало преди шестнадесет години?

— Искам копията.

— Добре. — Сержантът отвори вратата на колата. — Лейтенантът ти каза, че имаш добър нюх.

Нейт седна зад волана.

— И?

— Това не значи, че винаги си прав.

Трябваше да се задоволи с онова, с което разполага, тоест с двамата заместници и диспечерката. Каза им да дойдат в кабинета му и да си донесат столове.

На бюрото му имаше чиния с кифлички и кана прясно кафе, донесени от Пийч, и той си помисли: защо пък не?