Нора Робъртс - Далеч на север

— Портфейл, отворено пакетче с дъвки, дребни пари, кибрит, тефтер, молив. В портфейла имаше шофьорска книжка, кредитни карти, около тридесет долара в брой, семейни снимки. Мобилен телефон, още един кибрит и чифт вълнени ръкавици бяха открити в джобовете на палтото му, окачено в кабинета.

Нейт бръкна в собствените си джобове и продължи да оглежда трупа.

— Претърсих и колата му, която беше паркирана отвън. Регистрирана е на името на жертвата и съпругата му. В жабката имаше карти, наръчник за поддръжка на колата, отворена кутия с патрони за двадесет и втори калибър пистолет, ментови бонбони, няколко химикалки и моливи, както и още един тефтер. И в двата тефтера имаше многобройни записки на ръка — подсещащи бележки, идеи за статии, наблюдения, телефонни номера. Отзад в колата имаше аптечка. Не беше заключена, ключовете бяха на таблото.

— На таблото ли?

— Да. Според познатите му той имал навика да ги оставя там и рядко се сещал да я заключи. Всички събрани вещи са прибрани в отделни торбички, надписани и описани. Заключени са при мен в участъка.

— Ще вземем и него, и тях. Да видим какво ще каже съдебният лекар. Но прилича на самоубийство. Ще трябва да говоря със съпругата му, с двамата свидетели, с всеки, който знае нещо за връзката му с Патрик Галоуей.

— Не е оставил бележка на жена си.

— Моля?

— Нищо лично. И в бележката на компютъра не се обръща към нея.

В очите на Кобън проблесна раздразнение.

— Слушай, Бърк, и двамата знаем, че писмата на самоубийците никога не са такива, каквито ги представя Холивуд. Съдебният лекар ще реши, но според мен, това си е самоубийство. Писмото го свързва с Галоуей. Ще проверим това, Ще видим дали ще можем да го потвърдим. Не пренебрегвам нито един от случаите си, но не се разстройвам особено, ако се окаже, че са приключени.

— За мен нещата не се връзват.

— Може би трябва да премислиш.

— Имаш ли нещо против аз да разследвам неофициално нещата? — попита Нейт. — От друг ъгъл.

— Времето си е твое. Но не ми се пречкай.

— Не съм забравил да танцувам, Кобън.

Беше му трудно да почука на входната врата на Кари, Струваше му се ужасно грубо да се натрапва в скръбта й, Много добре помнеше как Бет се беше сринала, когато я видя за пръв път след смъртта на Джак.

Но сега той не скърбеше. Чувстваше се малко виновен за начина, по който трябваше да се отнесе с нея сутринта. Но не изпитваше гняв. Сега бе просто полицай.

— В момента ме мрази — каза Нейт на Кобън. — Ако се възползваш от това, може да измъкнеш повече от нея.

Почука на вратата на двуетажната къща. Когато една червенокоса жена отвори, той зарови из паметта си.

— Джини Ман — бързо се представи тя. — Приятелка съм на семейството. Съседка. Кари си почива.

— Сержант Кобън, госпожо. — Щатският полицай извади картата си. — Бих искал да говоря с госпожа Хоубейкър.

— Ще се опитаме да свършим бързо. — Художничката, спомни си Нейт. Рисуваше пейзажи и скици на животни, които се продаваха в галериите и тук, и в другите щати. Преподаваше рисуване в училището три пъти седмично.

— С Арлийн Улкът и децата сме в кухнята. Опитваме се да ги занимаваме. Ще отида горе да повикам Кари.

— Ще ви бъдем благодарни. — Кобън пристъпи вътре. — Ще почакаме тук. Хубава къща — добави той, когато Джини се качи по стълбите. — Уютна.

Нейт забеляза удобно канапе, няколко стола, пъстри килимчета. Картината, изобразяваща пролетна ливада на фона на бели планини и синьо небе, навярно бе дело на червенокосата. Семейни снимки в рамки стояха по масичките заедно с обичайните предмети за едно обикновено семейство.

— Женени са от петнадесет години. Бил журналист във вестник в Анкъридж, но се преместил и започнал да издава тук седмичник. Тя работеше с него. Вестникът е малък и двамата се справят, понякога използват дописници. Публикуват статии от местни жители, снимки, материали от телеграфните агенции. По-голямото момиче е на около дванадесет. Свири на флейта. Синът, десетгодишен, е хокеен запалянко.

— Доста неща си научил за няколкото седмици тук.

— Тази сутрин разбрах още повече. За нея това е първи брак, за него — втори. Тя се е установила тук две години преди него. Преместила се покрай една от учителските програми. Отказала се от учителството, за да му помага във вестника, но все още замества, ако й се обадят.

— Защо е дошъл тук?

— Опитвам се да изясня. — Той млъкна, когато Джини заслиза обратно, прегърнала Кари през рамото.

— Госпожо Хоубейкър — каза Кобън спокойно и пристъпи напред, — аз съм сержант Кобън от щатската полиция. Много съжалявам за загубата ви.