Нора Робъртс - Далеч на север

— Някой от вас влизал ли е в стаята?

— Не. Само Кари. Но тя беше пристъпила само на крачка-две вътре. Държеше хартиени чинии във всяка ръка. Беше изтървала сандвичите, стоеше там и пищеше с чиниите ръце.

— Колко време мина между момента, когато я чухте да пищи, и времето, когато стигнахте при нея?

— Може би тридесет секунди. Нейт, звучеше все едно някой я ръга с нож. И двамата хукнахме. Влязохме много бързо. Може би дори за по-малко време.

— Добро. Може да се наложи пак да говоря с теб, както навярно ще иска и представителят на щатската полиция, който ще дойде тук. Не напускай града. И бих искал това да не се разчува. Знам, че шансовете не са големи, но бих искал.

— Отивам на училище. — Професора разсеяно погледна часовника си. — Вече съм закъснял, но може би работата ще отклони вниманието ми. Ще бъда там през по-голямата част от деня.

— Благодаря за помощта.

— Той изглеждаше толкова безобиден — каза Джон, когато посегна за палтото си. — Някак мек, ако ме разбираш. Вечно беше в гонитба за новини. Градски клюки, местен колорит, раждания. Смърт. Мислех си, че е доволен от живота с малкия си вестник и семейството си.

— Понякога е трудно да проникнеш в сърцето на човека.

— Несъмнено.

После Нейт отиде при Джим и сравни показанията му с тези на Джон. След като го изпрати, седна на леглото до Ото.

— Питър е в клиниката. Ще го оставя там засега. Разстроен е и се наложи да бъда рязък с него. Искам да започнеш да разпитваш съседите. Тръгни от сградата на редакцията и разпитай първо онези, които живеят най-близо. Питай ги дали не са чули изстрел снощи. За момента времето на смъртта е определено между девет вечерта и един сутринта. Искам да знам дали някой е видял Макс или друг човек край сградата. Кога, къде, кого. Ако са чули кола, ако са чули гласове, ако са чули и видели каквото и да било, искам да знам.

— Ще дойдат ли от щатската полиция?

— Да.

Лицето на Ото заприлича на булдог.

— Това не ми харесва.

— Такава е процедурата. Дай на Питър един час, после го повикай да ти помогне. Кен ще държи тялото заключено. Говори ли с Кари?

— Опитах. Не разбрах много.

— Няма нищо. Аз ще говоря с нея. — Той стана. — Ото, Макс познаваше ли Патрик Галоуей?

— Не знам. — Заместник-шерифът се намръщи.

— Да, разбира се, че го познаваше. Трудно е да си спомня неща, станали толкова отдавна, но ми се струва, че Макс пристигна тук през лятото преди Пат да изчезне. Да бъде убит — поправи се той. — Работел за вестник в Анкъридж, но решил, че иска сам да издава такъв в някое малко градче. Нещо такова.

— Добре. Отивай да търсиш свидетели.

Когато Нейт се приближи до вратата на кабинета, му се стори, че чува пеене. Не, по-скоро напяване — както се напява на бебе. Отвори вратата и видя Кари, легнала на одеяло на пода. Пийч държеше главата й в скута си, галеше косата й и тананикаше.

При влизането на Нейт тя вдигна поглед.

— Това е най-доброто, което можах да направя — промърмори. — Горкичката, направо е съсипана. Сега спи. Намерих успокоителни в чекмеджето ти и й дадох половинка.

Той овладя неудобството си.

— Трябва да говоря с нея.

— Не ми се иска да я будя. Но сега ще е малко по-спокойна, отколкото когато Ото се опита да я разпита. Искаш ли да остана?

— Не, но стой наблизо.

Когато седна на пода, Пийч го хвана за китката.

— Предполагам, не е нужно да ти казвам да бъдеш внимателен. Ти го знаеш, а и си такъв. Но въпреки това… — Тя не довърши, а погали бузата на Кари. — Кари? Миличка, трябва да се събудиш.

Жената отвори очи. Погледът й беше празен и мътен.

— Какво има?

— Нейт иска да говори с теб, миличка. Можеш ли да седнеш?

— Не разбирам. — Тя потърка очи като дете. — Сънувах, че… — После разпозна Нейт и очите й се напълниха със сълзи. — Не е било сън. Макс. Моят Макс.

Когато гласът й секна, Нейт я хвана за ръката.

— Съжалявам, Кари. Знам, че ти е тежко, и много съжалявам. Искаш ли вода или нещо друго?

— Не. Нищо. — Тя се изправи и зарови лице в шепите — Нищо.

— Ще бъда отвън, ако имате нужда от мен — каза Пийч и излезе, затваряйки тихичко вратата зад себе си.

— Искаш ли стол, или предпочиташ да останеш, където си?

— Имам чувството, че още сънувам. Главата ми се мае.

Нейт реши, че и подът става за тази работа, и отново седна.

— Кари, трябва да ти задам няколко въпроса. Погледни ме. Кога излезе Макс от вкъщи?

— Не знам. Не знаех, че е излязъл, докато не се събудих тази сутрин. Бях ядосана. Той винаги ми оставя бележка на възглавницата, когато отива на работа през нощта или рано сутринта.