Нора Робъртс - Далеч на север

Все пак беше опасно за него да се намира тук по това време на нощта. Ако го видеха, щеше да има нужда от обяснения, от причини. Правдоподобни и неопровержими, помисли си.

Беше минало много време, откакто бе правил нещо опасно. Беше толкова отдавна, когато изкачваше планини и живееше свободен като птичка. Споменът за онези години пробуди старото вълнение.

Затова го бяха нарекли Дарт. Заради неговата безмилостност и любовта му към лошите дела. Това го беше накарало да извърши върховното. Да убие приятел.

Но сега бе различен човек, припомни си той. Беше се променил. Това, което възнамеряваше да стори, не беше за удоволствие или от любопитство. Правеше го, за да запази невинния човек, в когото се беше превърнал.

Имаше правото да го извърши.

И когато старият му приятел влезе през вратата, той го чакаше мълчаливо. Хладнокръвен като лед.

Макс Хоубейкър трепна, когато видя мъжа зад бюрото.

— Как влезе?

— Непрекъснато оставяш задната врата отключена. — Мъжът стана с непринудени и пъргави движения. — Не можех да вися отвън и да те чакам. Някой щеше да ме види.

— Добре, добре. — Макс съблече палтото си и го хвърли встрани. — Лудост е да се срещаме в редакцията посред нощ. Можеше да дойдеш у дома.

— Кари можеше да чуе. Нали не си й казал за онази история. Закле се.

— Не, не съм. — Макс прокара ръка по лицето си. — Господи, тогава ми каза, че бил паднал. Че полудял и отрязал въжето. Че пропаднал в пукнатина.

— Вярно. Не можех да ти кажа истината. Беше достатъчно ужасно, не мислиш ли? Ти беше превързан и бълнуваше, когато се върнах при теб. Аз ти спасих живота, Макс. Свалих те долу.

— Но…

— Аз ти спасих живота.

— Да. Добре, така е.

— Ще ти обясня всичко. Извади бутилката, която държиш в бюрото си. Имаме нужда да пийнем.

— Толкова време мина. И през всички тези години той е стоял там горе. Просто така. — Наистина имаше нужда да пийне и грабна двете чаши за кафе, а после извади ирландското уиски. — Какво да мисля сега? Какво да правя?

— Той се опита да ме убие. Още не мога да го повярвам. — Правдоподобно и неопровержимо, отново си помисли.

— Пат? Пат се е опитал да…

— Люк… нали помниш? Скайуокър, рицарят джедай. Колкото повече наркотици взимаше, толкова повече откачаше. Накрая вече не беше игра. Когато стигна до върха, искаше да скочи и едва не повлече и двама ни.

— Господи. Господи.

— После каза, че било шега, но аз знаех, че не е. Слизахме надолу, спускахме се по скалата, когато той извади ножа си. Мили Боже, започна да реже въжето ми и да се смее. Едва успях да стигна до корниза, когато го преряза. Побягнах.

— Не мога да повярвам. — Макс изгълта уискито и си наля ново. — Не мога да повярвам на това.

— И аз не можех да повярвам, когато стана. Беше откачил. От наркотиците, от височината — по дяволите, не знам. Стигнах до ледената пещера. Бях уплашен. Бях бесен. Той ме последва.

— Защо не си ми го разказал досега?

— Не знаех дали ще ми повярваш. Предпочетох по-лесния начин. И ти би постъпил така.

— Не знам. — Макс прекара ръка през оредяващата си коса.

— Но ти го направи. Когато разбра, че е паднал, се съгласи да си мълчиш. Да не казваш нищо на никого. Патрик Галоуей е заминал в неизвестна посока. Край на историята.

— Не знам защо го направих.

— Но три хиляди ти дойдоха добре за вестника, нали?

Макс се изчерви и сведе очи към чашата си.

— Може би не трябваше да ги вземам. Може би. Просто исках да оставя всичко след себе си. Опитвах се да започна тук наново. Не го познавах толкова добре, не го познавах изобщо, а той беше мъртъв. Не можехме да променим това, така че сякаш нямаше значение. А и ти изтъкна, че ако кажем на някого, че сме били горе и той е умрял, ще има разследване.

— Щеше. Щяха да разберат за наркотиците, Макс, ти го знаеш. Не можеше да допуснеш да те арестуват още веднъж. Не можеше да позволиш на ченгетата да се чудят дали ти — дали някой от нас — не е отговорен за смъртта му. Както и да е умрял, това е още в сила, нали?

— Да, но сега…

— Трябваше да се защитя. Той ме нападна с ножа. Нападна ме. Каза, че планината имала нужда от жертвоприношение. Опитах се да избягам, но не успях. Грабнах пикела и… — Той хвана чашата и се престори, че отпива. — Господи!

— Било е самоотбрана. Ще го потвърдя.

— Как? Ти не беше там.

Макс глътна уискито и струйка пот се стече по слепоочието ми.

— Сигурно ще открият, че сме се качвали там. Започнало е разследване. Ченгетата душат и не можем да го избегнем. Ще разберат. Може би ще намерят пилота, който ни закара.