Нора Робъртс - Далеч на север

— Мога да опитам, но беше толкова отдавна, че ми се струва нереално.

— Искам да опиташ. Няколко дни мисли за това. Записвай си каквото се сетиш. Какво с говорил, с кого се е виждал, всичко, което ти се струва необичайно. После ще поговорим.

— Бил е там през цялото време — прошепна тя. — Сам на студа. Колко ли пъти съм поглеждала тази планина през годините! Сега, когато го направя, виждам Пат. Беше ми по-лесно, когато го мразех, нали ме разбираш?

— Мисля, че да.

Тя подсмъркна и се изправи.

— Трябва да донесат тялото му тук. Искам да го погреба тук. Той би го одобрил.

— Ще направим всичко, за да стане така. — Тъй като беше омекнала от сълзите и не проявяваше интерес към него, може би беше време да научи нещо. — Чарлийн, разкажи ми за Джейкъб Иту.

Тя попи очите си.

— Какво?

— Каква е историята му? Как се сприятелиха с Пат? Така ще си създам по-добра представа за нещата.

— За да разбереш какво е станало с Пат?

— Точно така. Бяха ли приятели с Джейкъб?

— Да. — Тя отново подсмъркна, малко по-деликатно. — Джейкъб е донякъде… загадъчен. Поне аз никога не съм го разбирала.

Съдейки по нацупения й вид, това означаваше, че не е успяла да го вкара в леглото си. Интересно, реши Нейт.

— Струва ми се самотник.

— Предполагам. — Тя сви рамене. — С Пат се разбираха. Мисля, че намираше Пат за забавен. А и двамата обичаха да са на открито. Дни наред чезнеха из пустошта, а аз трябваше да гледам бебето, да работя и…

— Значи това ги свързваше? — прекъсна я Нейт.

— И двамата мразеха правителството, но това важи за всички тук. С Пат обичаха природосъобразния начин на живот, но в дъното на всичко беше Мег.

— В какъв смисъл?

— Ами…

Тя се наведе към него, сякаш се канеше да му подшушне клюка. Нейт остана на мястото си, близо до нея, защото искаше да разбере онова, което го интересуваше.

— Джейкъб бил женен.

— Така ли?

— Много отдавна. Преди векове. Когато бил на осемнадесет-деветнадесет и живеел в малко селце близо до Ноум. — Лицето й се бе оживило и тя отметна косата си, преди да му разкаже подробностите. — Знам всичко това от Пат и от слуховете. С Джейкъб никога не сме имали кой знае какво да си кажем.

Чарлийн отново се нацупи.

— Значи е бил женен — насърчи я Нейт.

— Да, за някакво момиче от същото племе. Отраснали заедно, били създадени един за друг. Тя умряла при раждането. Заедно с бебето — момиченце. Родила два месеца преждевременно и имало усложнения. Не помня какво точно се объркало, но не могли да я заведат в болница навреме. Тъжно е — додаде тя след малко и очите, лицето и гласът й се изпълниха с искрено съчувствие. — Много тъжно.

— Така е.

— Пат каза, че затова станал пилот. Ако тогава имал самолет или са успели да хванат някой навреме, може би… Затова се премести тук, не можел да остане на мястото, където животът му бил свършил. Когато се появихме ние и той видя Мег, каза, че духът й говорил с неговия. Дори не беше друсан — тя вдигна очи към тавана. — Той не се дрогираше. Но каза на Пат, че Мег била негово духовно дете, а Пат реши, че това е страхотно. На мен ми се струваше странно, но за него беше нещо съвсем естествено. Смяташе, че това ги прави братя с Джейкъб.

— Карали ли са се двамата за нещо? За Мег, например.

— Никога не съм чувала. Пък и Джейкъб не се кара. Просто те смразява с тези продължителни — как се наричат… непроницаеми — рече тя. — С един от продължителните си непроницаеми погледи. Мисля, че той се сближи с Мег, след като Пат ни напусна. Ала всъщност не ни е напуснал. — Очите й отново се насълзиха. — Умрял е.

— Много съжалявам. Благодаря за информацията. Винаги е полезно да си създадеш представа за нещата.

— Говори с Мег. — Чарлийн се изправи. — Кажи й да убеди онези хора от Бостън, че мястото на Пат е тук. Накарай я да разбере. Мен няма да послуша. Не го е правила досега, няма да го стори и в бъдеще. Разчитам на теб, Нейт.

— Ще направя каквото мога.

Изглежда това й беше достатъчно, защото си тръгна и остави Нейт да си мисли как е притиснат между две трудни жени.

Не й се обади. Можеше да отклони идването му или да не вдигне телефона, а най-лошото, което можеше да направи, ако се появеше на вратата й, беше да го отпрати. Но поне щеше да се увери, че е добре.

Подкара по пътя, който приличаше на тунел със стени от сняг от двете страни. Небето се беше поизчистило, както гласеше прогнозата, и се виждаха луната и звездите. Светлината им посребряваше планините, които изпълваха полезрението му, и блестеше върху реката, която от време на време зърваше.