Нора Робъртс - Далеч на север

— Но не ритам паднал човек, освен ако аз не съм го повалила. А не го повалям, ако не го е заслужил. И не нарушавам думата си. Затова ти давам дума — няма да те мамя.

— Освен на карти.

— Ами, да. Скоро ще съмне. Трябва да тръгваме.

Тя не знаеше как да подходи към Чарлийн. Откъдето и да подхванеше, резултатът щеше да бъде един и същ. Истерия, обвинения, гняв, сълзи. С Чарлийн винаги беше трудно.

Нейт сякаш прочете мислите й, защото я спря на вратата на „Хижата“.

— Може би аз трябва да й съобщя. Налагало ми се е и друг път.

— Налагало ти се е да казваш на някого, че любимият му сбил убит и е престоял в ледена пещера петнадесет години?

— Обстоятелствата не влияят особено върху силата на шока.

Гласът му беше спокоен, в контраст с нейния нервен тон. Това я успокои. Дори нещо повече, осъзна тя. Прииска й се да се опре на него.

— Колкото и да ми се иска да ти прехвърля това неприятно задължение, по-добре е аз да се заема. Но нямам нищо против после да събереш парчетата.

Влязоха в ресторанта. Малцината посетители пиеха кафе или похапваха ранен обяд. Мег разкопча палтото си и повика Роуз.

— Къде е Чарлийн?

— В кабинета си. Чухме, че Стивън и приятелите му ще се оправят. Пътищата още са затрупани, но Джърк откара самолета си Джо и Лара тази сутрин. Искаш ли кафе?

Загледан в Мег, която излизаше през вратата, Нейт отвърна:

— Разбира се.

Мина през фоайето, зави и влезе в кабинета, без да чука. Чарлийн седеше на бюрото си и говореше по телефона, затова само махна нервно с ръка на Мег да се приближи.

— Слушай, Били, ако ще ме работиш така, поне ме покани на вечеря преди това.

Мег се обърна. Щом майка й се пазареше за доставките, трябваше да я остави да довърши. Кабинетът нямаше делови вид. По-скоро приличаше на Чарлийн — женствен, крещят и натруфен. С прекалено много сладникаво розово в тъканите и претрупан с излишни неща. С картини, изобразяващи цветя, в позлатени рамки по стените и копринени възглавнички, натрупани върху канапето.

Миришеше на рози от ароматизатора, с който Чарлийн пръскаше винаги когато влезеше в стаята. Бюрото й беше имитация на антика, закупена по каталог, и според Мег, прекалено скъпо. С извити крака и изобилие от дърворезба.

Писмените принадлежности бяха розови, както и листата и пликовете. На всички тях беше изписано „Чарлийн“ с изящен, почти неразбираем шрифт.

До канапето имаше помпозен лампион — позлатен и с розов абажур — който, според Мег, повече подхождаше на бардак, отколкото на кабинет.

Както обикновено се запита как е възможно да е родена от жена, чиито вкусове са напълно противоположни на нейните. Но пък може би целият й живот беше единствено противопоставяне на утробата, от която бе излязла.

Когато чу Чарлийн да мърка: „Дочуване“, Мег се обърна към нея.

— Ще се опитва да ми качи цените. — Чарлийн се изсмя подигравателно и си наля чаша вода от каната на бюрото.

„Не изглежда практична — помисли си Мег, — но външността лъже.“ Когато ставаше дума за делови въпроси, майка й изчисляваше печалбите и загубите си до стотинка по всяко време на деня или нощта.

— Чух, че си нашата героиня. — Чарлийн погледна дъщеря си, докато отпиваше от чашата. — Заедно с готиния шериф. Сигурно сте останали в Анкъридж, за да го отпразнувате.

— Вече беше тъмно.

— Да, де. Но чуй съвета ми. Човек като Нейт пътува с много багаж, а ти си свикнала да отпрашваш бързо и само с най-необходимото. Не си подхождате.

— Ще го имам предвид. Трябва да поговоря с теб.

— А аз трябва да се обаждам по телефона и да се справя с документацията. Знаеш, че по това време на деня съм много заета.

— Става дума за баща ми.

Чарлийн остави чашата. Лицето й се изпъна, пребледня, после бузите й рязко порозовяха. В тон със стаята.

— Обадил ти се е? Видяла си го в Анкъридж! Този мръсен негодник! Изобщо да не си мисли, че може да се върне и да поправи нещата. Няма да получи нищо от мен, а ако имаш капка здрав разум — и от теб.

След тези думи се изправи и лицето й почервеня.

— Никой не може да ме зареже и после да се върне! Никога. Пат Галоуей може да си го начука?

— Той е мъртъв.

— Сигурно си е измислил някаква сълзлива история. Винаги го е бивало в… Как така е мъртъв? — По-скоро ядосана, отколкото учудена, Чарлийн отметна косата си назад. — Това е нелепо. Кой ти каза тази гнусна лъжа?

— Мъртъв е. Изглежда от дълго време. Може би е умрял съвсем скоро, след като замина оттук.

— Защо говориш така? Защо ми казваш подобно нещо? — Червенината по лицето й изчезна и го остави бледо, изтощено и внезапно остаряло. — Не е възможно да ме мразиш чак толкова.