Нора Робъртс - Далеч на север

Мег се овладя и продължи да яде, защото храната беше пред нея.

— Той пиеше, пушеше трева, играеше комар, работеше, когато си поиска, и изчезваше, когато му хрумне. Обичах го — може би точно заради това. Онзи следобед беше на тридесет и три — и когато сега гледам назад, разбирам, че се е страхувал, че остарява. Вероятно не е могъл да понесе, че е баща на голямо момиче и че живее с една и съща жена вече толкова години. Може би е бил на кръстопът. Може би е тръгнал на това изкачване, възприемайки го като последна младежка лудория, а може би никога е нямало да се върне. Но някой друг е решил вместо него.

— Имаше ли врагове?

— Сигурно, но не познавам човек, който би му навредил. Вбесяваше хората, но нищо повече.

— Ами пастрокът ти?

Тя разрови салатата с вилицата си.

— Какво за него?

— Колко време, след като баща ти изчезна, се омъжи Чарлийн? Как й дадоха развод?

— Първо, развод не й трябваше. С баща ми не бяха женени. Той не вярваше в законния брак. Тя се омъжи за Стария Хайдел около година по-късно — малко по-малко от година. Но ако си мислиш, че Карл Хайдел е изкачил Безименната и е забил пикел в гърдите на баща ми, забрави. Когато Чарлийн го върза, той беше на шейсет и осем и имаше поне двайсет и пет кила наднормено тегло.

Мег разсеяно взе купата със салата и заяде.

— Пушеше като комин. Едва изкачваше стъпалата, да не говорим за планина.

— Кой може да е тръгнал с баща ти?

— Господи, Нейт, може да е всеки. Всеки, който е искал да избяга. Нали знаеш какви са днешните деца? Почакай малко и ще чуеш как Стивън и приятелите му говорят за премеждието си като за едно от най-вълнуващите събития в живота им. Алпинистите са по-луди и от пилотите.

Когато той не каза нищо, Мег тихичко въздъхна и хапна още салата.

— Беше добър катерач, имаше солидна репутация. Може би е водил група на зимно изкачване. Или се е хванал с няколко приятели, смахнати като него, и е решил да предизвика смъртта.

— Взимаше ли по-сериозни наркотици от тревата?

— Може би. Вероятно. Чарлийн сигурно знае. — Тя потърка очи. — По дяволите. Трябва да й кажа.

— Мег, имаше ли някой от тях друга интимна връзка, докато живееха заедно?

— Ако това е деликатният начин да попиташ дали са си изневерявали, не знам. Питай нея.

Усещаше, че я губи. След малко гневът и нетърпението й щяха да направят разпита невъзможен.

— Каза, че играел комар. Сериозно ли?

— Не. Не знам. Не съм чувала. Ако печелеше, носеше чекове. Или натрупваше дългове, тъй като по-често губеше. Но не бяха кой знае какви суми. Поне в града. Не съм чувала да се е занимавал с нещо незаконно, освен със стимулиращи наркотици. А има много хора, които с радост биха ми казали, ако го е правел. Не защото не го харесваха. Напротив. Просто хората ти казват такива неща.

— Добре. — Той погали бедрото й. — Ще задам няколко въпроса и ще бъда мил с онзи, който поеме случая, за да ме държат в течение.

— Е, да се махаме оттук. — Тя се претърколи от леглото, оставяйки вечерята си недоядена. Ръцете й ритмично потропаха по бедрата. — Знам едно чудесно място. Музиката е хубава. Може да пийнем, а после ще се върнем и ще правим секс, увиснали на полилея.

Вместо да коментира промяната в настроението й, той хвърли поглед към старата очукана лампа на тавана.

— Не ми изглежда много здрав.

Това я разсмя.

— Трябва да се живее опасно.

Когато се събуди, сънят избледняваше, оставяйки горчиво-солен вкус в гърлото му. Сякаш бе преглътнал сълзите си. Чуваше как Мег диша тихо и равномерно. Част от него, която се бореше с отчаянието, искаше да се сгуши в нея. Да поиска утехата и забравата на секса.

Тя щеше да бъде топла и да оживее в прегръдките му.

Но вместо това се обърна с гръб. Знаеше, че е отстъпление, че е поражение да се поддадеш на нещастието. Но стана в тъмното и откри дрехите си. Облече се и я остави да спи.

В съня си изкачваше планината. Беше си пробил път през леда и скалите на хиляди метри над света. В небето без въздух, където всеки дъх беше агония. Трябваше да се изкачи, беше се принудил да върви нагоре сантиметър по сантиметър, крачка по крачка, докато под него беше останало само бушуващо бяло море. Ако паднеше, щеше безшумно да се Удави в него.

Затова се изкачваше, докато пръстите му се разкървавиха и започнаха да оставят червени следи върху заледените скали.

Изтощен, но и странно бодър, той се изкачи на един корниз. И видя входа на пещерата. Светлината, която излизаше от нея, му вдъхна надежда и той пропълзя навътре.