Нора Робъртс - Далеч на север

Беше я завел да лети с Джейкъб и тяхна тайна бе, че пилотът я учи да лети.

Баща й погледна към учебника, отворен на леглото, над който се беше проснала по корем, и извърна очи.

— Ама че досадно.

— Мразя историята. Утре имам тест.

— Спокойно, ще се справиш. Винаги успяваш. — Седна на леглото и леко я смушка в ребрата. — Трябва да замина за известно време.

— Защо?

Той вдигна ръка и потърка палеца и показалеца си.

— Нали вече не ни трябват пари?

— Майка ти казва, че ни трябват, а тя знае по-добре.

— Чух ви да се карате сутринта.

— Не беше нещо сериозно. Ние обичаме да се караме. Ще поработя тук-там, ще изкарам малко пари и всички ще бъдат щастливи. Само две седмици, Мег. Или три.

— Когато те няма, се чудя какво да правя.

— Ще си намериш някакво занимание.

И макар да беше само на тринадесет години, Мег усети, че в ума си той вече беше заминал. Погали я по главата, но разсеяно, като някакъв далечен роднина.

— Когато се върна, ще идем на риболов на леда.

— Добре.

И тя се надули, готова да се откъсне от него, преди той да я е отблъснал.

— Довиждане, тарталетке.

С мъка се въздържа да не скочи, за да изтича след него и да го прегърне силно, преди да е заминал.

Стотици пъти след онзи следобед си беше пожелавала да се беше предала, да беше дарила и двама им с тази последна прегръдка.

Желаеше го и сега, докато лежеше в мрака и си припомняше.

Остана там, докато чу почукване на вратата. Примирено стана, запали лампата и прокара ръка през косата си, която още не беше изсъхнала.

Когато отвори вратата на Нейт, той носеше поднос, а на пода до вратата бе оставен още един.

— Трябва да хапнем.

Може и да не му беше харесало, когато хората му предлагаха храна или някаква друга утеха, когато бе страдал най-много, но важното беше, че от тях имаше полза.

— Добре. — Тя посочи към леглото — единствената достатъчно голяма повърхност в стаята, която можеше да послужи за маса. После се наведе и вдигна втория поднос.

— Ако след това поискаш да останеш сама, ще си взема друга стая.

— Няма смисъл. — Тя седна с кръстосани крака на леглото и без да обръща внимание на салатата, впи зъби в пържолата.

— Тази е моята. — Той смени подносите. — Казаха ми, че предпочиташ недопечени. Аз — не.

— Нищо не пропускаш, а? Само дето си донесъл кафе вместо уиски.

— Ако имаш нужда от бутилка, ще ти донеса.

Мег въздъхна и продължи да се храни.

— Обзалагам се. Как успях да го докарам до вечеря в Ан-Къриджс такъв мил тип?

— Не съм особено мил. Дадох ти час, за да можеш да се съвземеш. Донесох ти храна, за да се подкрепиш и да можеш да ми разкажеш за баща си. Съжалявам, Мег, знам, че е голям удар за теб. След като поговорим, ще трябва да разкажем всичко на дежурния детектив.

Тя отряза нова хапка от пържолата и набоде един от разварените картофи.

— Кажи ми нещо, Бърк. Беше ли добро ченге там, откъдето идваш?

— Това е почти единственото, в което някога съм бил добър.

— Занимаваше ли се с убийства?

— Да.

— Ще говоря с дежурния, но искам ти да разследваш този случай.

— Не мога да направя кой знае колко.

— Винаги може да се направи нещо. Ще ти платя.

Той замислено се хранеше.

Знам, че е тежък удар — повтори. — Затова няма да те зашлевя за тази обида.

— Не познавам много хора, които да намират парите за обидни. Но добре. Искам някой, когото познавам, да открие негодника, който е убил баща ми.

— Но ти почти не ме познаваш.

— Знам, че си добър в леглото. — Тя леко се усмихна. — Добре де, един мъж може да е глупак и пак да е жребец. Но освен това знам, че запазваш самообладание в трудни положения и си достатъчно всеотдаен или глупав, за да изкачиш един ледник, само за да спасиш едно хлапе, което не познаваш. Освен това си достатъчно съобразителен, за да се сетиш да попиташ в ресторанта как обича пържолата си Мег. Кучетата ми те харесват. Помогни ми, шерифе.

Той се протегна и погали косата й.

— Кога го видя за последен път?

— През февруари 1988. На 6 февруари.

— Знаеше ли къде отива?

— Каза, че ще си търси работа. Реших, че ще дойде тук — в Анкъридж, или ще отиде във Феърбанкс. С майка ми се караха — за пари и за още много неща… Беше типично за тях. Каза, че ще се върне след няколко седмици. Но повече никога не го видях.

— Майка ти съобщи ли за изчезването му?

— Не. — Тя смръщи чело. — Поне така мисля. Решихме, всички решиха, че просто е избягал. Тогава се караха — добави — повече от обичайното. Той беше неспокоен. Дори аз го усещах. Не беше много свестен. Не можеше да се разчита на него, макар винаги да беше добър с мен и да ни осигуряваше необходимото. Но това не беше достатъчно за Чарлийн и те се караха.