Майн Рид - Северните момчета

— Вижте, идва един лопар! — извика Пинк, като погледна през дупката, заместваща прозорец. — Много добре, ще го попитаме… А! Това като че ли е жена. Стюарт, погледни!

Но Стюарт беше вече изскочил навън и тичаше срещу приближаващата се жена. Като го видя, лопарката започна бързо да говори нещо на своя си език, но усетила, че не я разбира, обърна на норвежки.

— Ти англичанин ли си, господине? — попита тя.

— Да.

— Значи това си ти! Слава Богу!

— Защо? Какво има? — недоумяваше Стюарт.

— Ох, господине… изморих се… цял ден вървях… нищо не съм яла — продължаваше лопарката, като едва се държеше на краката си.

— Тогава ела по-скоро тук, почини си и се нахрани — въведе я младежът в колибата.

Дадоха й да яде. Лопарката лакомо опустоши гозбата и като се нахрани, каза:

— Дойдох да ви помоля да вземете от нас двама англичани. Те живеят при нас вече цяла зима и сами не могат да си отидат, защото не ги пускат.

— Как се казват? — бързо попита Стюарт.

— Не мога да ви кажа… у нас няма такива имена.

— Млади ли са?

— Съвсем млади. Чакай… спомних си името на единия, викат му Хари, а другият е негов брат.

— Те са! Слава тебе, Господи! А как попаднаха при вас?

— Дойдоха сами, преди да настъпи зимата, и ние ги приехме. Сега те искат да си отидат, но чичо не ги пуска.

— Защо не ги пуска?

— Единият от тях закачил нещо чичо, когато бил в града. Сега си отмъщава: кара ги много да работят, храни ги лошо и често ги бие.

Стюарт трепна. Някакви си лопари да бият неговите възпитаници! А той замества баща им! Добре държи на думата си, дадена на полковника да пази синовете му!… Да кажем, че не е виновен за тяхното своеволно заминаване и за всичко след това. И все пак имаше някаква вина, защото даваше твърде много свобода на момчетата, познавайки своенравния им характер.

Тези мисли минаха през главата на Стюарт, като слушаше разказа на лопарката. Кръвта закипя в жилите му, не се стърпя и извика:

— Ах! Проклетници! Скъпо ще ми платят за това, само веднъж да освободя момчетата!

— Да, трябва да им се даде да разберат, тези диваци! — каза Пинк, който също се възмути от съобщението на лопарката.

Тя, макар и да не разбра думите им, казани на английски, по тона на гласовете позна, че са силно разгневени на нейните съотечественици, затова сложи ръце на гърдите си и рече умолително:

— Само не убивайте чичо ми, за Бога!… Христос е заповядал да не убиваме никого.

— Какво говориш? — извика учудено Стюарт. — Нима си християнка?

— О, да! Покръстиха ме добрите мисионери.

— Добре! Обещавам да не сторя нищо лошо на твоя чичо, ако ми предаде пленниците доброволно.

— Ще ги даде, ще ги даде! Той ще се уплаши и ще ги даде. Но не убивай и другите…

— Добре, добре! Кълна ти се, че никому зло няма да сторя — каза Стюарт, умиротворен от умолителния тон и дълбоко християнските чувства на тази дива лопарка.

Без да я разпитва повече, разбра, че тя е помагала на неговите възпитаници и колкото е можела, облекчавала е тяхната участ, да не говорим за подвига и да се реши да съобщи за момчетата. Затова Стюарт се врече да не прави никакво зло на лопарите.

— Напразно й обещахте, приятелю, да не закачате роднините й, трябва да се научат тези проклетници — с недоволство каза Пинк на английски.

— Не, Пинк, не е напразно. Трябва да й се покаже, че и ние не току-така се наричаме християни.

— Както искате… Това е ваша работа. Аз много бих се зарадвал, ако ги поотупаме малко. Да знаете откога не съм се боксирал.

— Е, утре ще отидем да отървем момчетата и по пътя може да срещнем някой разбойник, тогава ще се побоксирате с него — утеши го Стюарт.

— Какви разбойници има тук? Тук не е като в нашата американска пустош… Там е пълно с индианци.

— Ако не друго, поне някой звяр може да срещнем…

— Да, но това сигурно ще бъде вълк или някоя изпосталяла мечка, за които не си струва и ръката си да вдигнеш. Друго нещо е в Индия например, … Но какво да ви разправям. Вие никога не сте ходили на лов за диви зверове и за вас е непонятна прелестта на самотната борба с един тигър или лъв.

При тези спомени Пинк дори облиза устни и като махна с ръка, замълча. Събеседникът му сви рамене и отново се обърна към лопарката:

— Далече ли е от тук до катуна ви?

— Трябва да се върви цял ден.

— Много ли сте?

— Четирима възрастни мъже, шест млади и четири жени.

— Охо! А ние сме само двама! — извика Пинк на норвежки. — Значи без бой все пак няма да мине! Те едва ли ще ни дадат доброволно пленниците — весело добави той, като триеше ръце и се изправи в целия си гигантски ръст.