Матю Райли - Плашилото

— Добре дошли в моя замък — усмихна се красивият мъж. Усмивката му изглеждаше някак си опасна. — Кой сте вие?

— Колтън. Том Колтън — излъга Скофийлд. — Това е Джейн Уотсън. Тук сме с Алоишъз Найт, имаме среща с мосю Делакроа.

— А, ясно… — отвърна хубавецът.

И протегна ръка.

— Килиън. Джонатан Килиън. Днес май и двамата сте участвали в доста напрегнати действия. Да ви предложа нещо за пиене или за хапване? Или личният ми лекар да ви даде чист бинт за раните?

Скофийлд погледна към тунела за подкрепа от Найт.

— Моля… — Килиън ги поведе нагоре по стълбището. Тъй като не искаха да привличат ненужно внимание, двамата го последваха.

— Виждал съм ви — отбеляза капитанът, докато се изкачваха. — По телевизията…

— От време на време се появявам пред камерите.

— В Африка — поясни Скофийлд. — Бяхте в Африка. Миналата година. Откривахте фабрики. Фабрики за хранителни стоки. В Нигерия…

Всичко това бе вярно. Спомняше си кадрите от новините — този Килиън се ръкуваше с усмихнати африкански ръководители сред тълпи щастливи работници.

Стигнаха до гаража.

— Имате добра памет — отвърна Килиън. — Освен това бях в Еритрея, Чад, Ангола и Либия, където открих заводи за обработка на храни. Въпреки че мнозина още не го знаят, бъдещето на света е в Африка.

— Харесва ми колекцията ви от коли — обади се Гант.

— Играчки — заяви милиардерът. — Най-обикновени играчки.

Поведе ги по коридор с под от тъмен полиран паркет и чисто бели стени.

— Но пък аз обичам да си играя с играчки — прибави Килиън. — Също колкото обичам да си играя и с хора. Обичам да наблюдавам реакциите им в стресови ситуации.

Спря пред голяма дървена врата. Скофийлд чу смях. Дрезгав мъжки смях. Като че ли вътре имаше парти.

— Стресови ситуации ли? — попита капитанът. — Какво искате да кажете?

— Ами, да вземем например неспособността на средния западняк да проумее поведението на ислямисткия атентатор камикадзе — отвърна милиардерът. — Още от раждането им на западняците им се втълпява да се бият „честно“: френският дуел на десет крачки, английските рицарски турнири, американските двубои пред баровете в Дивия запад. Битката в западния свят е честна, защото се предполага, че и двете страни желаят да спечелят.

— Но атентаторът камикадзе не разсъждава така — продължи мисълта му Скофийлд.

— Да. Той не иска да спечели битката , защото за него тя е безсмислена. Иска да спечели много по-мащабна война, психологическа война, в която губи човекът, умиращ въпреки волята си — в състояние на потрес, ужас и страх — докато загиващият духовно и емоционално подготвен побеждава. Затова, когато се изправи пред атентатор камикадзе, западнякът направо се разпада. Повярвайте ми, виждал съм го. Виждал съм и човешки реакции към други стресови ситуации: престъпници на електрическия стол, човек във вода, заобиколен от акули. О, естествено, обичам да наблюдавам изписващото се на лицата им изражение на чист ужас, когато осъзнаят, че със сигурност ще умрат.

Килиън отвори вратата…

… и в същия момент Скофийлд се сети:

Сети се какво го смущава в главния списък.

В главния списък имената на Маккейб и Фарел бяха маркирани.

Маккейб и Фарел, които тази сутрин бяха убити в Сибир, официално бяха обявени за мъртви.

И за тях беше платено.

Което означаваше…

Голямата врата се отвори…

… и двамата морски пехотинци бяха посрещнати от гледката на трапезария, пълна с командоси от Изпълнителни решения, общо двайсет души, които ядяха, пиеха и пушеха. Начело на масата с бинтован нос седеше Седрик Уексли.

Скофийлд пребледня.

— Тъкмо за това изражение говоря — заяви милиардерът и се усмихна злокобно. — Добре дошли в моя замък… капитан Скофийлд.

Скофийлд и Гант се затичаха.

Затичаха се с всички сили.

Обратно по разкошния коридор, следвани от презрителния смях на Джонатан Килиън.

Войниците от Изпълнителни решения наскачаха от местата си и грабнаха оръжието си, неспособни да устоят на изкушението да си осигурят още осемнайсет милиона и шестстотин хиляди долара.

Наслаждавайки се на представлението, Килиън ги остави да минат покрай него.

Стигнаха до гаража.

— По дяволите, прекалено много възможности — изпъшка капитанът, смъкна бинта и огледа скъпите коли.

Гант се обърна и видя преследващите ги по коридора наемници.

— Имаш десетина секунди да избереш най-бързата, мой човек.