Матю Райли - Плашилото

Майка не забави ход.

Празнотата беше широка три и половина метра, но въпреки това тя скочи напред с протегнати ръце — надяваше се да се хване за пода на петия и последен асансьор.

Как ли пък не.

Още щом скочи, разбра, че няма да успее.

Не й достигнаха няколко сантиметра и Майка започна да пада надолу.

Но острозъбата глава на магнитната кука в ръката й не пропусна ръба на асансьора.

Проклетата кука може вече да не работеше, но удължаваше протегнатата ръка на Майка с трийсет сантиметра.

Точно колкото й трябваше.

Стоманените челюсти на куката се закачиха за пода на платформата и Майка се залюля под нея. Тъкмо започна да се катери, когато…

Туп-туп-туп-туп-туп-туп…

Линксът.

Връщаше се. И заплашително увисна пред нея. Зад него се приближи втори хеликоптер на ИО–88.

Този път линксът беше толкова близо, че Майка видя ухиленото лице на пилота.

Той й махна с ръка и натисна спусъка на картечницата.

Увиснала от асансьорната платформа, Майка само поклати глава.

— Не…

Цевите на картечницата се завъртяха и в този момент друго движение привлече вниманието на Майка — сива димна следа, прорязала въздуха зад линкса, ракетна диря, която сякаш идваше от…

От втория линкс.

Ракетата се заби в хеликоптера, който заплашваше Майка.

Могъща експлозия разтърси въздуха и след едно мигване на окото линкса вече го нямаше. Пред лицето на взривната вълна Майка само можеше да се държи с всички сили.

Останките от първия линкс се посипаха по стената на небостъргача — пламтящи и димящи.

Скелетът му се стовари на тревата в подножието на сградата с оглушителен металически трясък.

Майка погледна втория хеликоптер, онзи, който бе свалил първия от небето… и видя пилота.

Книга II.

В слушалката й прозвуча гласът му.

— Здрасти. Взех тоя хубавец от покрива. За съжаление пилотът не щеше да го даде. Тъкмо се чудех къде си отишла.

— Мама му стара, Книга — измърмори Майка и се изтегли върху платформата. — Ела да ме вземеш от тоя скапан небостъргач.

— С удоволствие. Но преди това искам да ми направиш една услуга.

Насочила напред колта си, Майка тичаше по един коридор на трийсет и деветия етаж.

Наоколо цареше пълен хаос. Дупки от куршуми осейваха стените. Не беше останало здраво стъкло.

Отрядът от ИО–88 може би все още бе тук, но нито един от командосите не се виждаше.

— Близо е до вътрешното стълбище — прозвуча гласът на Книга в ухото й. — Стаята, в която открихме Розентал. Трябва да е някакво помещение за разпити.

— Намерих я — отвърна Майка.

Видя вратата до горния край на полукръглото стълбище и се втурна вътре.

Озова се пред двустранно огледало, което гледаше към съседна стая за разпити. Към огледалото бяха насочени две видеокамери. На една маса лежаха дебели кафяви папки и две видеокасети.

— Това е център за разпити, да — потвърди Майка. — Намерих папки. Намерих видеокасети. Какво ти трябва?

— Всичко. Колкото можеш да носиш. Плюс всичко за Великолепната дванайсеторка и ракетната система за сигурност. Вземи и касетите, включително ония в самите камери.

Майка грабна един сребрист куфар самсонайт, който лежеше на пода, и започна да хвърля вътре папките и касетите. В двете камери също имаше касети и тя ги извади.

После се втурна навън.

През вратата и по аварийното стълбище до покрива.

Тичешком излезе на покрива под дъжда точно в момента, в който Книга приземяваше линкса. Тя скочи вътре и хеликоптерът се издигна, оставяйки димящите развалини да тлеят отдолу.

Офиси на Разузнавателното управление на министерството на отбраната на САЩ

Подземен етаж 3, Пентагонът

26 октомври 07:00 местно време (12:00 лондонско време)

Шефът на Дейв Феърфакс го хвана тъкмо когато напускаше офиса си, за да потърси доктор Томпсън Олифант в болницата „Сейнт Джон“.

— Къде отиваш, Феърфакс? — Казваше се Уендъл Хог и беше скапаняк. Едър мъж, бивш военен, ветеран от „Пустинна буря“: факт, с който постоянно досаждаше на хората.

Проблемът беше, че Хог бе глупав. И в традицията на глупавите ръководители по целия свят той (а) плътно и непреклонно се придържаше към правилата и (б) презираше талантливи хора като Дейвид Феърфакс.

— Излизам за кафе — отвърна младежът.

— Какво му е на тукашното кафе?

— Опитвал съм хидрофлуорна киселина, която беше по-вкусна от тукашното кафе.

Точно в този момент в офиса влезе едно младо момиче, което разнасяше пощата. При появата й очите на Феърфакс блеснаха — за нещастие, тези на Хог също.