Хедър Греъм - Робинята на викинга

Усмивката на Ерик стана още по-широка, но Рианон виждаше обтегнатите мускули на челюстта и здраво стиснатите зъби. Очите му бяха приковани в нейните и не й позволяваха да се извърне. Този път никой не хвърли магически прах в огъня и въпреки това помещението отново потъна в полумрак. Само те двамата останаха обгърнати в златно сияние. Въздухът беше зареден с напрежение и от време на време сякаш прескачаха искри. Секундите минаваха, но Рианон не можеше да откъсне поглед от смъртоносната синя магия на очите му. Главата й остана гордо вдигната и тя се закле, че никога няма да отстъпи пред този мъж. Тишината започна да става непоносима; само огънят пращеше и трепкащите му светлинки танцуваха по стените. Рианон усети нервно треперене в стомаха. Не огънят го бе предизвикал, а могъщата сила, която се излъчваше от викинга срещу нея. Ръцете под наметката бяха голи и блестяха бронзови, а мускулите под кожата играеха при всяко движение, да, при всеки дъх. От цялото му същество се излъчваше воинска смелост, огромна увереност в собствените сили. Но Рианон усети и една друга сила, тази на духа му. В тези няколко секунди тя осъзна, че има насреща си не самоуверен глупак, а мъж, който обмисля внимателно всяко свое решение, преценява и претегля, преди да го приеме или отхвърли. Ако сметнеше, че е правилно да потърси отплата, щеше да го стори. А щом веднъж беше решил, нямаше да промени мнението си и всеки път щеше да отблъсква решително нападенията й.

Без да я изпуска от очи, Ерик се обърна към краля:

— Благодаря ви, Алфред, че ми предложихте този най-прекрасен бисер на родината си. Тя засрами сенешалите от страната на майка ми и превърна норвежките бардове в недодялани глупаци. Никой мъж не е в състояние да разкаже една история с толкова музикален глас и да я придружи с толкова грациозни и прелестни движения.

Той посегна към ръката й. Рианон понечи да се възпротиви, но пръстите й вече бяха стиснати в желязната му хватка. Докато я държеше, Ерик обърна ръката й и меко плъзна палец по дланта. Очите й все така бяха приковани в неговите.

С ъгълчето на окото си Рианон забеляза, че кралят се е надигнал. Възцарилото се в залата напрежение се усещаше почти физически, като бродеща мъгла, като парещата горещина от докосването му.

— Тя е наистина възхитителна — продължи Ерик. — Бях готов да скоча и да се втурна на бой срещу собствените си прадеди, но навреме се сетих, че те отдавна са само духове, които волно препускат с вятъра. Казвам ви, Алфред от Есекс, бях омагьосан. Прекрасната лейди до мен, чиято хубост ме посрещна с добре дошъл на английския бряг, ме покори завинаги.

Внезапно пръстите му се сключиха с такава сила около нейните, че Рианон едва не изпищя. Очите му засвяткаха с леден огън, с цялата буреносна студенина и буйност на севера, после той се обърна гъвкаво към краля, без да пуска ръката й.

— Драги ми Алфред, аз съм толкова влюбен, че не желая да чакам нито миг повече, докато я направя своя съпруга. Нека забравим различията, които са ни разделяли в миналото. Нека забравим онова, което е било, и подпечатаме съюза си тук и сега. Не бих желал да бъда непочтителен, но не искам да прекарам нито ден повече без нея. Искам я непрекъснато до себе си — ден и нощ.

Кръвта на Рианон се вледени. Тя не можеше дори да диша, камо ли да проговори. Какво стана с триумфа й! В продължение на няколко мига се наслади на победата, но той й я отне и я обърна срещу нея.

Алфред смръщи чело. На трапезата се надигна вик. Викингите избухнаха в смях, англичаните гръмогласно изразиха одобрението си.

— Не! — пошепна беззвучно Рианон.

Не можеха да й сторят това; не беше нито почтено, нито правилно. Вече беше късно, луната беше високо в небето; във въздуха беше надвиснало предчувствие за буря. А утре сутринта мъжете щяха да тръгнат на бой и сватбата щеше да се отложи.

Алфред наблюдаваше двойката със смръщено чело. Алсвита шепнеше нещо в ухото му и Рианон беше сигурна, че го съветва да не се поддава на езическото влияние. Християнският крал не можеше да подкрепи една северна церемония и да пренебрегне църковната венчавка.

— Не! — пошепна отново тя и внимателно се опита да освободи ръката си от желязната му хватка. Невъзможно. Ерик продължаваше да стиска китката й, неумолим и непреклонен. Рианон затрепери от страх. Толкова пъти го беше наранявала и много добре знаеше, че всеки мъж би я презрял заради положението, в което я беше изненадал. Не, той беше истински викинг и не го беше грижа нито за приличието, нито за морала, той си проправяше със сила път към онова, което беше пожелал, вземаше го брутално — а после го захвърляше.