Хедър Греъм - Робинята на викинга

Без да престава да танцува, Рианон заговори. Повече пееше, отколкото декламираше, и мелодията беше много тъжна. Тя също разказваше история. Английска история.

Очите й бяха втренчени с гордо, подигравателно предизвикателство в лицето на Ерик.

— Историята, която ще разкажа, е за Линдесфарн — произнесе безизразно тя. Очите й излъчваха непоколебима воля. Най-после Ерик разбра защо беше слязла в залата тази вечер. Искаше да си отмъсти. Искаше да се пребори — с него.

— Ще разкажа историята на едно прекрасно място, лишено от Божията милост, от хубостта и спокойствието си. Линдесфарн… Ще ви разкажа историята за диваците, нападнали този прекрасен земен кът, историята за жестоките варвари.

Тя се усмихна и отново затанцува — грациозна, замайващо красива, омагьосваща.

И никой в залата не беше в състояние да се раздвижи или да каже дума, за да попречи на разказа.

Ерик също не беше сигурен, че би могъл да се помръдне.

Нищо, щеше да изслуша историята й.

Щом искаше борба, той с готовност щеше да се бори с нея.

Линдесфарн…

Ако не се мамеше, историята беше опасна. Алфред наблюдаваше Рианон с недоверие. Пръстите му се бяха впили в облегалката на стола.

Но и той не се надигна да я спре. Никой не мърдаше.

Разказът беше опасен. Момичето беше опасно. То имаше силата да омагьосва хората.

Залата потъна в полумрак. Рианон хвърли някакво прахче в огъня и в пламъците затанцуваха странни сияния. Музиката продължи — прозрачна и хипнотизираща. Невероятните цветове на пламъците обгръщаха отвсякъде крехката фигура, косата й приличаше на сребърен ореол около гордата глава. Тялото беше гъвкаво и омайно, тя сякаш не стъпваше по земята, а се носеше във въздуха, подобно на Саломе, танцуваща за главата на Кръстителя.

— Линдесфарн! — Тя повтори името няколко пъти, после описа монасите, живели в този стар, известен в целия християнски свят манастир. Разказа за живота им и танцът й стана плавен, за да представи царящия в това уединено място мир. Ала скоро повиши глас, лютнята промени мелодията и в залата надвисна предчувствие за беда.

Светкавици пронизвали небето, за да ги предупредят. Дъжд се леел, духали бурни ветрове. Хората се уплашили и все се питали какво са сторили, та Бог им изпраща това нещастие. Защото тази църква и този манастир, беззащитни на малкия остров край брега на Нортъмбриън, били свято място, привлекателно за всички поклонници от Англия. Свети Кътбърт живял там преди повече от век и проповядвал Божието слово… Годината била 793. Бурите ставали все по-страховити.

Рианон продължаваше да се върти в кръг, подобна на красавиците от далечните екзотични страни с огнената си коса, святкащите като скъпоценни камъни очи и чувствената, сякаш безтегловна крехкост на младото тяло. Тя застина на мястото си, после се свлече на пода и тоновете на лютнята се издигнаха към високия свод. Музиката отекна като гръм, после внезапно замря…

След минута разказвачката продължи историята си. Описа как Линдесфарн бил нападнат от дива орда. Как нападателите убивали с голите си брадви, как полята се напоили с кръв и скъпоценните книги били хвърлени във вечния адски огън, запален от езичниците, дошли да опустошат святото място. За да бъде ефектът още по-силен, Рианон направи умела пауза.

— Викинги, милорди. Не датчани. Норвежци!

Тя разпери грациозно белите си ръце. После бавно се надигна и застина неподвижна. В залата цареше мъртвешка тишина. Ерик също не се помръдна, макар да беше разгадал намерението й. С последните си думи тя се опитваше да го очерни в очите на английските му домакини. Очите й потърсиха неговите в затъмненото помещение и той разбра. Тя никога нямаше да му прости, че е нахлул в живота й и го е променил из основи.

Много му се искаше да скочи на крака и да я зашлеви с все сила. Не вярваше, че годеницата му жадува за кръв, не, тя просто искаше да го накара да страда заради онова, което беше. Защото той беше викинг. Изглежда, тя не му признаваше нито капка ирландска кръв, но сега това нямаше значение. Той наистина беше викинг и стрелата й го улучи право в сърцето. Рианон вероятно беше наясно, че годеникът й не може да предприеме нищо. Ако се обърнеше към нея с гняв, щеше да предизвика кървава баня, защото хората му веднага щяха да го последват. Разказаната от нея история беше толкова потресаваща, че всеки от присъстващите в залата англичани трябваше само да си припомни отдавнашното минало, за да се изпълни с омраза и жажда за отмъщение.