Хедър Греъм - Робинята на викинга

— О, сър, моля ви, помогнете ми! Настойникът ми е решил да ме омъжи за едно викингско копеле и тъкмо правя отчаян опит да се измъкна от преследвачите му. Съдено ми е да прекарам живота си с един отровен плъх, но…

Докато говореше, тя вдигна поглед и когато сребърносините й очи срещнаха неговите, думите заседнаха в гърлото й. Веднага по позна, но Ерик разбра, че все още не знае кой е той в действителност. Изненадата бе последвана от бездънен ужас, кожата с цвят на слонова кост побледня и стана бяла като сняг.

Завладяна от паника, Рианон установи, че е попаднала в ръцете на омразния викинг. Нима можеше да очаква помощ от такъв човек? Не, тя бе застигната от още по-голямо нещастие!

— О, не! — изпъшка тя. — Вие!

Трябваше да избяга от този мъж. Надигна се и светкавично се извъртя. Ала преди да е направила и една крачка, Ерик посегна и я улови. Ботушът му настъпи наметката й и тя се смъкна от раменете й. Той я обърна с лице към себе си и тя се озова гола в бруталната му прегръдка.

Дано я беше забравил!

Не, не беше.

Помнеше я много добре и това беше очевидно. Помнеше стрелите й — и без съмнение удара с коляно. Никога преди това не беше виждала такъв бесен гняв по мъжко лице. Краката й омекнаха. Този мъж беше лакей на ирландския принц — кървав слуга! Той щеше да я предаде на Алфред или направо на своя господар. А може би щеше да я убие и дори кралят нямаше да посмее да му попречи.

— Имайте милост! — пошепна тя и отметна глава назад. Плитката й се разплете и тежките къдрици се разсипаха по гърба й. Много й се искаше да се увие в тях, за да скрие голотата си.

Ала Ерик не обръщаше внимание на голото й тяло. Взираше се право в очите й и Рианон четеше в бездънните им дълбини тъмна, пареща омраза.

— Милост ли? — попита тихо той. Думата беше произнесена меко, но съдържаше смъртоносна заплаха. — Милост значи!

Той я придърпа по-близо до себе си и Рианон изпищя. Гърдите му бяха горещи и корави. Ръцете му стискаха така здраво китките й, че тя не можеше да се отмести нито на сантиметър и усещаше с всяка фирба на тялото си опънатите от гняв мускули. Ледът в очите му пронизваше сърцето й като остър нож.

— Бих се с вас, защото мислех, че сте дошли да нападнете града ми — обясни отчаяно тя. — Нямаше да ви причиня неприятности, ако знаех, че идвате по покана на краля. Моля ви, пуснете ме да си ида! Трябва да се смилите над мен, защото…

— Не, лейди, не. Нямам такова намерение.

— Но…

— Това няма нищо общо със смъртоносната стрела, с която искахте да улучите сърцето ми. Нито с онази, която прониза бедрото ми и болката ме измъчва и до днес. Не е свързано и с нежното ви коляно, което забихте в слабините ми, нито с елегантните ви юмруци, които барабаняха по гърдите ми. Не, лейди. Това е нещо, което бих могъл да забравя…

— Защо тогава…?

— Няма да ви окажа тази милост, защото именно аз съм отровният плъх, копелето, варварският викинг, за когото сте сгодена.

Устата й се отвори смаяно. Главата й се отметна назад и от гърлото й се изтръгна дрезгав, животински вик. Тя задърпа отчаяно китките си и се опита да се освободи. Писъците й ставаха все по-страшни. Леден страх стискаше сърцето й. Отново беше в ръцете на този мъж. Гола и беззащитна, притисната до могъщите му гърди. Толкова страшно беше да усеща силата на тялото му, мощните бедра и ръце.

— Вие! — изплака тя.

— Да, лейди, аз! Невъзможно!

— О, Господи, не! — изпищя отново тя и се нахвърли като тигрица върху него. Това беше последната й възможност за спасение: трябваше да се освободи и да избяга.

Ала не можа да се изтръгне от желязната му хватка. Изви глава и се опита да го ухапе. Когато и това не й се удаде, вдигна коляно, за да го забие в слабините му.

— Спрете! — изсъска мъжът и я блъсна на земята. Останала без дъх, Рианон вдигна очи към бъдещия си съпруг. Косата й я загръщаше цялата — като огнена мантия. Голите й гърди надничаха изпод блестящите кичури. Тя съзнаваше болезнено ранимостта си и когато се опита да стане, изплака от страх.

Ерик прекрачи над легналото й тяло и приклекна над нея. Тя вдигна юмруци и отчаяно заудря гърдите му, но ръцете му без усилия сграбчиха китките й и здраво ги притиснаха към земята отляво и отдясно на главата й. Тялото му се опря в нейното, кораво и безмилостно. Силно и могъщо като закалена стомана. Не можеше да се освободи.

И когато я погледна с гневно стиснати устни и стегна още повече жестоката си хватка, Рианон с болка осъзна, че сънят й е бил пророчески — норманският й враг се оказа принцът на Дъблин.