Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Тръгваме към Уорхем! — провикна се той. Отрядът потегли на път и земята затрепери под безброй конски копита.

Наближиха кралската резиденция на смрачаване. Ерик заповяда да разпънат шатри за нощуване. Стените на града вече се виждаха, но той не беше готов да влезе в кралския дом. Обзет от странно неспокойство, желаеше да прекара още една нощ сам.

Вечеря отделно от воините си, загледан в светлините на града. Отпи голяма глътка медовина и се запита какво ли щеше да излезе от тази сватба. Момичето можеше да не изпълни заповедта на краля, а това означаваше война. Предстоящото събитие беше разгласено от всички църкви и не само неговата чест, а и тази на хората му бе заложена на карта. Ерик вдигна рамене. Трябваше да има доверие на краля. Алфред нямаше да се осмели да го измами още веднъж.

— Бъди нащрек, млади господарю!

Той се обърна и видя, че Мергуин го е последвал.

— Аз винаги съм нащрек, Мергуин. Ако си ме последвал през морето, за да ми дадеш добрия съвет да внимавам за себе си, знай, че вече съм научил този урок.

— Пак прочетох руните ти — отговори тихо друидът.

— Е? — попита заинтересовано Ерик и вдигна празната си чаша.

— Хегалез. А после празна руна.

— Хегалез предупреждава за бури, урагани, гръмотевици и непознати сили. А ние знаем какво ни предстои, защото сме тръгнали да се бием с датчаните при Рочестър.

— Някога на майка ти се паднаха същите руни — обясни все така тихо старецът.

Ерик остана с усещането, че Мергуин не е съвсем наред с главата. Май напредналата възраст му създаваше проблеми. Макар да беше убеден, че друидът е вечен, защото беше служил още на дядо му Ейд Финлейт, когато той бил малко момче. Все пак отговори меко, защото обичаше стария си учител с цялото си сърце:

— Не се страхувай за мен, Мергуин. Познавам правилата на боя и не се боя от смъртта. Не, по-скоро се страхувам от живот, в който мъжът би могъл да забрави, че един ден може да го връхлети смъртта, все едно герой ли е или жалък подлец. Ще се пазя, когато влезем в бой с датчаните, обещавам ти. Ще се държа винаги близо до Роло, а ти знаеш, че двамата сме като непробиваема стена.

Мергуин направи крачка напред. Облегна се на дървото, под което беше застанал Ерик, и въздъхна:

— Има мрак, който е много по-близо. Над главата ти се събират облаци и аз не мога да проумея значението им.

— Облаците са част от живота ми.

Друидът се изправи като свещ, погледна настойчиво питомеца си и го заплаши с пръст:

— Бъди нащрек, защото те заплашва предателство. То не е неприятел, който се вижда. Този враг е невидим.

— О, Мергуин — промърмори уморено Ерик, — ще запомня предупрежденията ти и ще се пазя колкото се може по-добре. Тази нощ обаче съм уморен и искам да спя. — Той потупа стареца по гърба и се отдалечи.

Щеше да прекара тази нощ далече от хората си. Искаше да усети земята под себе си и луната над главата си, имаше нужда от мрака и самотата на нощта.

Взе верния си Венгеанс, защото думите на друида бяха оказали нужното въздействие, а и той по природа си беше недоверчив. Повървя малко, докато стигна бистро горско поточе. Седна в тревата и се заслуша в ромона на водата. Мелодията беше мирна, приспивна и успокои разбунената му душа. Скоро Ерик разстла наметката си и се приготви за сън.

Утрото беше близо.

Рианон напусна безшумно кралския дом. Беше загърната в топла наметка, но знаеше, че днес няма да има нужда от скъпоценностите, които така грижливо бе зашила в подгъва й.

Трябваше да се срещне с Роуан. Искаше да го види, защото го обичаше, защото двамата бяха мечтали за съвместно бъдеще и защото трябваше да му каже сбогом. Беше престанала да мечтае за бягство.

Не можеше да избяга с любимия си.

Не страхът от Алфред я бе подтикнал към това решение. Не, тя щеше да се подчини на кралската воля само защото се страхуваше от кръвопролитието, което щеше да бъде неизбежното последствие от отказа й да свърже живота си с ирландския принц. Бягството й щеше да изправи Алфред срещу хората, които му бяха жизнено необходими в битката срещу датчаните. Никой нямаше да се предаде и безброй мъже щяха да загинат. Тя нямаше да допусне това. Вече беше видяла достатъчно кръв в собствения си град.

А ако ирландските нормани и мъжете на Есекс се избиеха помежду си, крайната победа щеше да бъде за датчаните. Рианон бе стигнала до убеждението, че й е невъзможно да поеме отговорността за такива ужасяващи събития.

Тя изтича в обора, избра си сива петниста кобила, осеяла я и препусна в галоп. Дори ако слугите бяха будни, със сигурност не я бяха забелязали. Стражата на портите я пропусна необезпокоявана.