Хедър Греъм - Робинята на викинга

Когато се огледа в стаята, в която бе прекарала толкова хубави часове с Алсвита и децата, Рианон усети, че уютното помещение е изгубило топлината си за нея.

Той седеше на гърба на великолепния бял жребец и гледаше към крайбрежието на юг. Вятърът развяваше наметката му, подчертаваше ширината на раменете и правеше фигурата му още по-величествена. Лекотата, с която седеше на седлото, издаваше опитния ездач.

Зад него кипеше трескав труд. Стотици работници издигаха отново разрушените крепостни стени. Свеж морски бриз галеше лицето му и навлажняваше страните му.

На устните му изгря лека усмивка.

Спомни си как веднъж, още като момче в Ирландия, бе стоял на върха на крайбрежните скали. Тъкмо размахваше дървения си меч, когато дотича Лейт и двамата организираха двубой по всички правила на изкуството. Лейт изпусна меча си, Ерик се изправи гордо и се обяви за победител.

— Не, глупако! — възрази със злобна усмивка брат му.

— Какво? Защо казваш „не“? Аз не съм глупак. Бях по-добър и те победих!

— Ти си глупак! Изобщо не си ме победил! Защото аз ще стана крал, а ти, братко, ще бъдеш мой васал. Ще се биеш за мен и ще ми се подчиняваш.

— Никому няма да се подчинявам! Ще взема съдбата си в свои ръце!

Иърин, която седеше наблизо на едно одеяло и си играеше с малката им сестричка, стана и ги раздели. Ерик обърна гръб на брат си и направи обидена физиономия.

— Той ли ще стане крал, мамо?

— Да. Но първото ви задължение е да се подчинявате на баща си — дано Бог му даде още много години живот! — поучи ги меко тя.

— Аз винаги ще слушам татко и ще го почитам — отвърна мрачно Ерик.

— И брат си — допълни все така меко Иърин.

Момчето помълча малко, после се отпусна пред брат си на коляно и заговори тържествено:

— Лейт, ще почитам и теб така, както почитам баща ни. И винаги ще вдигам меч в твоя защита. Но някой ден ще имам свое собствено кралство. — Той хвърли бърз поглед към майка си: — Дали някога ще притежавам своя собствена земя?

— Твоят баща е крал — усмихна се Иърин. — Дядо ти е най-високопоставеният ирландски владетел. Сигурна съм, че един ден ще имаш парче земя, което да наречеш своя собственост.

Ерик отиде при нея и опря ръце на хълбоците си.

— Не искам никой да ме съжалява, мамо. Аз ще завладея своята земя сам. Ще направя като татко: първо ще обиколя света като викинг и не може да не намеря парче земя, което да стане мое.

Иърин прегърна упорития си син и силно го притисна до гърдите си.

— Ти си ирландец, скъпи мой. Ще се погрижим да ти намерим кралство тук…

— Не, мамо. Аз сам ще си го завоювам.

— Дотогава ще минат години…

— Татко ще ме разбере.

И баща му наистина го разбра.

Ето че сега земята на неговите мечти се простираше пред очите му. А той трябваше да тръгне на война, за да я защити… и да вземе за жена една огнекоса красавица, изпълнена с омраза, която може би беше предала собствения си крал. Това беше част от договора и тя изглеждаше твърде малка отстъпка в сравнение с радостта в сърцето му и триумфа в душата му.

Докато разглеждаше пристанището, полята и скалите, Ерик имаше чувството, че е способен на великодушие. Щеше да й предложи мир. Ала се съмняваше в трайността на един такъв мир, защото помнеше погледа й, помнеше сребърните ками, които го пронизваха. Припомни си и начина, по който беше разговаряла с него. Не, между него и лейди Рианон не можеше да има мир.

Той побърза да се отърси от тези мисли. Сигурно щеше да вижда жена си твърде рядко. Ако успееше да се справи с нея с добро, щеше да го направи. Щеше да я остави сама и свободна да се дави с омразата си. Ала двамата щяха да бъдат свързани пред Бога и въодушевлението в душата му отново взе връх. Истинските мъже воюваха за своя земя, за да създават големи династии, и той не правеше изключение. Достатъчно дълго беше обикалял света. Вече му беше време да има наследници. Дано поне в това отношение жена му проявеше разбиране.

Странно, но при тази мисъл пулсът му се ускори и кръвта му закипя. Тази жена не предизвикваше в душата му нежни чувства, но беше засегнала дивите дълбини на сърцето му. Докато я държеше в обятията си, не изпитваше нищо друго освен гняв и болка, но слабините му пулсираха от желание. Искаше я и щеше да я има. Но размерът на това желание никак не му харесваше. Той не беше варварин. Челюстта му се опъна. Норвежците не бяха диви зверове.

— Ерик?

Роло се приближи към господаря си. Ерик обърна грамадния жребец. Зад него бяха застанали верните му мъже и чакаха заповед.