Джули Гарууд - От милост

Пристъпи напред в антрето. Вляво имаше малка трапезария с маса и столове от тъмен махагон и красиво изработен бюфет до стената срещу прозорците. Килимът бе цветното петно в стаята. Беше яркочервен с шарки в жълто и черно.

Вдясно от входа бе дневната. Меко бежово канапе и два фотьойла бяха разположени срещу камината. Пред канапето имаше друг цветен килим и сандък, служещ за масичка, върху който бяха струпани книги. В дъното на дневната имаше остъклена врата, зад която се виждаше бюро.

— Къщата всъщност е един голям квадрат — обясни Мишел. — Можеш да минеш от трапезарията в кухнята, да прекосиш задния коридор и да влезеш в кабинета ми, а оттам през портала да се озовеш в дневната. Не е нужно да се връщаш назад, където и да отиваш, и това ми харесва.

— Къде са спалните?

— Стълбището е до задния вход, точно до мокрото помещение. Горе има две спални. Големи са, но подовете и стените им още не са пребоядисани. Ремонтирам къщата стая по стая. Ще трябва да използваме една и съща баня, ако не възразяваш. Или можеш да използваш банята на долния етаж, но в нея има пералня и сушилня. Когато завърша ремонта, ще има две отделни бани.

Къщата на Мишел бе обзаведена семпло, но с вкус. Имаше изчистени и изящни линии. По подобие на жената, която живее тук, помисли Тео.

— Това „Мейтлънд-Смит“ ли е? — попита той, като влезе в трапезарията, за да огледа масата отблизо.

— Познаваш марките на мебелите?

— Да. Мога да оценя добрата изработка. Е, познах ли?

— Не, не е „Мейтлънд-Смит“. Това е „Джон-Пол“. Тео не разпозна името в първия момент, после осъзна какво му казва — че брат й е изработил мебелите.

— Няма начин брат ти да е направил това.

— Но е факт.

— Мишел, това е произведение на изкуството.

Той нежно поглади масата, сякаш галеше бебе. Мишел го гледаше доволна, че той оценява майсторството на брат й.

Махагонът бе гладък като полиран мрамор.

— Невероятно — прошепна Тео. — Виж тези линии.

Той се наведе, за да погледне масата отдолу. Краката бяха изящно извити, а сглобките бяха удивителни. Масата бе съвършена. Всяка линия бе съвършена.

— При кого се е учил?

— Той е самоук.

— Невъзможно.

Тео продължаваше да оглежда мебелите. Изправи се и вдигна един от столовете. Обърна го наопаки и подсвирна. Нито един гвоздей или болт.

— Боже мой, бих дал всичко да мога да изработя нещо такова. Ако се полагат подходящите грижи, този стол ще издържи векове.

— Занимаваш се с дърводелство? — Тя не знаеше защо, но мисълта, че Тео прави нещо с ръцете си, я изненада. Струваше й се в противоречие с това, което знаеше за него.

Той я погледна и забеляза изненадата й.

— Какво?

— Нямаш вид на човек, който работи с ръцете си.

— Така ли? А на какъв човек имам вид?

Тя сви рамене.

— На човек от Уолстрийт… костюми, шити по поръчка… прислуга. Въобще, момче от големия град.

Той повдигна едната си вежда.

— Грешиш. Правя някои неща особено добре с ръцете си. — Усмихна се закачливо и добави: — Искаш ли препоръки?

Сексуалният намек не й убягна.

— Трябва ли да заключа спалнята си довечера?

Изражението му веднага стана сериозно.

— Не, никога не бих се възползвал от това. Пък и…

— Да?

Той й намигна.

— Ако изиграя картите си както трябва, ти сама ще дойдеш при мен.

— С всички жени ли, с които се запознаваш, си толкова дързък, господин Бюканън?

Той се засмя.

— Не знам защо става така, Мишел. Ти изкарваш на показ най-лошото в мен.

Тя направи гримаса.

— Честна дума. Наистина обичам да майсторя нещо с ръцете си. Обичам да изработвам разни неща… или поне по-рано го правех. Но признавам, че не съм особено добър.

— Какво си изработил?

— Последното нещо, с което се занимавах, бе една двуетажна къщичка за птици. Направих я преди четири години, но беше пълен провал. Птиците не се доближават до нея. Умирам от глад, Мишел. Какво ще кажеш да те изведа на вечеря?

— Предпочитам да не излизам тази вечер. Ако нямаш нищо против. Ти си ми гост…

— Независимо дали ти харесва или не.

— Всъщност е приятно някой от Министерството на правосъдието да е под моя покрив. Ще държиш вълците настрана.

— Но все пак ще заключиш спалнята си, нали?

Беше странно, че може да си бъбри с толкова привлекателен мъж. И забавно, помисли си Мишел. Почти не й бе оставало време за такива неща, докато следваше и караше специализацията си. Тогава можеше да мисли единствено за това как да подремне малко. Закачките определено не бяха част от програмата й.