Джули Гарууд - От милост

Отказа се от опитите да им обясни, просто кимна и заобиколи колата от страната на шофьора, после бързо се вмъкна вътре.

— Да, ясно, в центъра — каза той и затвори вратата, после натисна копчето и я заключи.

— Какво в центъра? — попита Мишел.

— Момчето с обицата каза, че иска да играе в центъра.

Мишел хапеше долната си устна, за да спре да се смее, но докато излизаха от паркинга, Тео бе подложен на още едно приветствие, този път от мажоретките и Мишел отново избухна в смях.

— Знаеш ли какво им трябва на тези деца? — попита той.

— Нека отгатна. Треньор по футбол.

— Не, добър учител по английски, да ги научи да говорят правилно.

— Просто бяха много щастливи, че си се появил — каза тя. Избърса сълзите от очите си и въздъхна.

— Слушай — каза той настойчиво, — просто спрях на една бензиностанция да заредя и момчето на касата си науми, че съм дошъл да кандидатствам за треньор.

— Ще бъдат много разочаровани, че си ги подвел. О, боже, не се бях смяла така от дълго време.

— Радвам се, че те развеселих — каза той нацупено. — Кажи ми едно нещо. Защо никой в този град не ме слуша?

— Прекалено са заети да се опитват да те впечатлят. Ще пуснеш ли Анди Феро да играе полузащитник тази година?

— Много смешно.

— Той е доста издръжлив.

Тео спря колата и се обърна към нея.

— Дойдох да ловя риба.

След няколко секунди Мишел осъзна, че колата не се движи. Тео очевидно бе спрял, защото не знаеше накъде да кара, я тя седеше и го зяпаше.

— Тук завий наляво. Клиниката ми е на няколко пресечки по-надолу. А ако продължиш напред, ще се блъснеш в къщата ми. Тя е само на една пряка път в тази посока. Малка къща с две спални. Нищо особено. Разбъбрих се, нали. Странно — добави тя. — Мисля, че ме караш да нервнича.

— Защо да е странно?

— Би трябвало аз да те карам да нервничиш. В края на краищата…

— Какво?

— Аз съм те виждала гол.

— И си била естествено впечатлена.

— Впечатли ме твоят апендикс.

— Готов съм на всичко, за да накарам една красива жена да ме забележи — каза той, докато завиваше наляво.

— Ето я клиниката ми.

Щеше да му е трудно да я пропусне. Клиниката бе единствената сграда по чакълирания път. Тео спря на паркинга отстрани на сградата и паркира под един голям чинар. Клоните на дървото се разпростираха над покрива. Беше буквално надвиснало бедствие.

— Трябва да накараш някой да подкастри тези клони. Една по-силна гръмотевична буря и ще загубиш покрива си.

— Знам. Записала съм си го в списъка със задачите си.

Клиниката беше малка правоъгълна каменна сграда, прясно боядисана в бяло. Входната врата беше в черно, а на височината на погледа бе закачена табелка с името на Мишел, изписано със златисти букви на черен фон. Имаше две каменни саксии със здравец от двете страни на алеята. И двете саксии бяха изпотъпкани.

Мишел го отведе до задния вход на сградата. Чувалите с боклук бяха разкъсани, а металният контейнер — преобърнат. Задният двор приличаше на бунище.

— Току-що бях боядисала вратата, виж какво са направили с нея.

Върху бялата лакирана врата бе изписано със спрей „кучка“.

Тя посочи една захвърлена кутия от спрей на земята.

— Взели са боята от моите запаси.

Тео отново погледна задния двор, после се отдръпна, за да може Мишел да отключи. Докато се разминаваха, телата им се докоснаха леко. Мишел влезе в коридора и светна лампите.

Имаше три стаи за прегледи и всичките изглеждаха невредими. Като се изключеха надписите със спрей по стените, разбира се. Кушетките и шкафчетата не бяха разместени. Вратичките им бяха отворени и всичко бе преобърнато, но явно не се бяха занимавали много с тях.

Кабинетът на Мишел бе съвсем различно нещо. Тео подсвирна, когато го видя. Стаята изглеждаше така, сякаш през нея бе минал циклон. Бюрото й бе преобърнато, чекмеджетата — извадени и изпочупени, навсякъде бяха разпилени листи.

— Говорех истината, когато казах, че не съм имала време да започна да чистя — предупреди го тя. — След като видях какво е станало, веднага се обадих на Бен.

Тео гледаше старото канапе в дъното на стаята. Някой от нападателите си бе поиграл с ножа върху него. Виненочервената кожа бе разпорена и пълнежът се подаваше. Някой сякаш си бе излял яростта в тази стая.

— Виж какво са направили с вратата ми. Винаги държа вратата на кабинета си затворена, но никога не я заключвам. Просто е трябвало да натиснат дръжката. Но те са си направили труда да я разбият с ритници.