Джули Гарууд - От милост

— Не е нищо такова — каза той. — Никой не е пострадал. — Той се обърна, облегна се на вратата и извика: — Ей, момчета, той носи пистолет. Готино, а?

Момчето се извърна точно когато Мишел тръгна към него. То погледна бързо краката й и отмести поглед.

— Не, госпожо, тоест не, доктор Майк, никой не е дошъл при вас. Е, всички ви харесваме… не, исках да кажа друго. Просто казвам че никой не е болен или нещо такова. Честна дума.

Елиът се изчерви силно. Очевидно не бе по силите му да говори свързано в присъствието на красива жена. Тео искрено му съчувстваше.

— Знаеш ли нещо за случилото се в клиниката? — попита тя.

— Не, госпожо, не знам, а разпитах наоколо, точно както ми заръча татко ви. Никой не знае нищо, а това е малко странно, защото обикновено, ако някой направи такова нещо, ще иска да се похвали. Нали се сещате. А сега никой не се хвали. Никой не знае нищо. Честна дума.

— Тогава защо си дошъл тук, Елиът?

Той не можеше да спре да зяпа Мишел, но все пак успя да посочи Тео.

— Ъъъ… ние просто се надявахме… ъъъ, ако той няма нищо против… може би треньорът, господин Бюканън, ще излезе за малко да се запознае с някои момчета от отбора.

Мишел беше сигурна, че не е чула правилно.

— Какво каза току-що?

— Може би треньорът, господин Бюканън, ще излезе за малко да се запознае с някои момчета от отбора.

Тя примигна.

— Треньорът?

Тео мълчеше вцепенено. Откъде, за бога, му бе хрумнало на Елиът, че… В следващия момент се сети и се разсмя.

— Говорих с едно момче…

Елиът прекъсна обяснението и извика навън:

— Треньорът ще дойде. Всички да се приготвят.

Джейк сръга Тео между лопатките.

— По-добре излез навън, синко, и виж за какво е тази шумотевица.

— Това е недоразумение — каза той на Мишел, която вървеше към вратата.

Той я последва с намерението да й обясни, но веднага щом излезе навън, го посрещнаха бурни възгласи. Огледа се удивен. Паркингът беше пълен с коли, пикапи и момчета, поне четирийсет момчета, всяко от които викаше и свиркаше.

Четири тънички руси девойчета пристъпиха напред едновременно. Всички бяха облечени с бели шорти и червени тениски. Носеха червено-бели помпони на мажоретки и започнаха да подскачат и да скандират името му. Бюканън, Бюканън!

— Нямам думи — каза Тео.

— Бюканън! — ревеше тълпата.

Мишел избухна в смях. Тео вдигна ръце нагоре, опитвайки да успокои тълпата.

— Аз не съм вашият треньор — извика той. — Чуйте ме. Това е недоразумение. Това момче…

Беше безнадеждно. Никой не обръщаше внимание на протестите му. Въодушевените тийнейджъри се втурнаха към него, викайки едновременно.

Как, по дяволите, бе изтървал нещата да стигнат дотам? Усети, че Джейк постави ръка на рамото му и погледна към него.

Старият човек се усмихваше широко.

— Добре дошъл в Боуън, синко.

Опита се да обясни недоразумението, но момчетата, които очевидно пращяха от тестостерон, не дадоха изобщо думата на Тео, а го наобиколиха, като всеки се опитваше да надвика останалите. Държаха треньорът да научи в какво е силата на всеки от тях и на какви постове искат да играят. Едно момче на име Муз си проправи път през тълпата и заяви на Тео, че от него ще стане чудесен защитник. Съдейки по ръста на момчето, Тео реши, че то навярно може да покрива цялата линия.

Продължаваше да се опитва да ги накара да млъкнат, за да им обясни, но те бяха прекалено възбудени, за да го чуят. Отзад мажоретките продължаваха да подскачат и да се премятат по паркинга.

Мишел не помогна особено. Тя явно не можеше да спре да се смее. После едно от момчетата реши, че иска да огледа по-отблизо пистолета на Тео. Тео реагира бързо, инстинктивно. Стисна момчето за китката и го бутна. Момчето се приземи на колене.

— Страшни рефлекси, тренер — кимна Муз и извика одобрително.

— Хайде, деца, отдръпнете се — извика Джейк. — Оставете треньора и Майк да стигнат до колата. Хайде вървете. Разчистете пътя. Те трябва да отидат до клиниката на Майк, за да може треньорът да се включи в разследването.

Като наричаше Тео „треньор“, Джейк влошаваше положението още повече. Съдейки по усмивката на лицето му, Тео разбра, че възрастният човек го прави нарочно.

Мишел хвана Тео за ръка и го приведе през тълпата, докато той продължаваше с опитите да накара момчетата да млъкнат. Мишел и Тео си проправиха път покрай пикапите и микробусите и най-после стигнаха до колата на Тео. Той отвори вратата, за да се качи Мишел, и момчетата веднага го наобиколиха отново. Тео беше доста висок, но някои от момчетата се извисяваха над него. С подходящи тренировки и мотивация можеха да станат страхотен отбор, помисли си Тео.