Доналд Джеймс - Гадателката

— И защо цялата история не приключи тук? Защо трябваше да ги последва и Джей Делерман? — попита Дронски.

— Вече не участвах в играта. Баданова кореспондираше директно с Лука. Явно Джей беше изпълнила предназначението си. — Обърна се към мен с подигравателна усмивка, която бързо изчезна. — Беше те убедила да откраднеш бюлетините. Само че Джей беше американка. Независима. Когато Баданова реши, че Джей ще я държи завинаги в шах, изпрати Лука при нея. Тя му даде Джей Делерман.

Пак този глагол. „Тя му даде Джей Делерман.“

— Ами Аби Кънингам? — попита Дронски.

— Лука вече се беше отвързал от синджира. Отвлече я, защото я желаеше. — За пръв път ме погледна, без да мигне. — Отвлече я, защото му трябваше ти.

Искал е да се добере до приятеля на тартора в училище. До човека, който го беше пребил почти до смърт на замръзналото езеро. Как съжалявах, че не бях отишъл по-далече! Как ми се искаше да не бях позволил на зачатъка от западняшка суета и колебливост в мен да ме спре! Не бих могъл да спася Наталия, но щях да спася Джей и да спестя неописуемото страдание на Аби през последните двадесет и четири часа.

Аби се събуди в седем сутринта благодарение на приспивателното, а това ми даде два-три часа време да подремна върху кушетката за прегледи в съседната стая. Държаха я под временно наблюдение за евентуални прояви на вторичен шок и лекуваха дълбоко изгаряне с размера на монета от една рубла на рамото й, причинено от капка разтопен латекс. Зърнах я през разграфения на малки квадратчета стъклен параван, докато вървях към отворената врата на стаята й. Седеше полуизправена на белите чаршафи, с голи шоколадови рамена, а дясната й мишница беше превързана с марля и лейкопласт. От устата й като самодоволно захапана цигара стърчеше термометър.

Спрях се на вратата. Не предполагах, че ме е забелязала. Драскаше нещо на голям бял бележник. След секунда вдигна глава, намествайки термометъра в по-удобно положение в устата си, и вдигна бележника. На него пишеше: „Черното маце безкрайно благодари.“

Усмихнах се и влязох в стаята. Не беше ми убягнал фактът, че тя, изглежда, можеше да споделя искрените си чувства само чрез драсканиците за черното маце. Седнах на леглото и хванах ръката й.

— Мислех, че са се отказали от тези неща още преди десет години — казах и посочих термометъра. — Доколкото знам, сега ги пъхат в ухото.

Тя извади стъклената тръбичка и я подаде на сестрата, която тъкмо беше влязла в стаята.

— Вече никой отвор в тялото не може да разчита на неприкосновеност — каза тя.

Продължавах да държа ръката й.

— Добре ли се чувстваш? — попитах.

Тя кимна утвърдително.

— А ти?

— Да, добре съм.

Засмя се пресилено.

— Приличаш на плашило.

— Вече сме почти на финала — смених темата аз. — Саша пропя. Подписа показанията си.

— Дронски ме осведоми. — Усмихна ми се кисело. — Май че пак се връщаш на работа по случая.

— Ще си поговорим ли? — попитах.

— Няма как да го избегна.

— Откъде да започнем?

— Аз смятам, че трябва да започнем със затваряне на вратата.

Още преди да понечи да я спра, тя отметна чаршафа и нощницата й се вдигна високо нагоре, докато спускаше краката си към пода. Прекоси стаята, бутна вратата и спусна венецианските щори на стъкления параван.

— Имам нужда от едно питие — казах аз.

— Този път ще бъдеш трезвен. — Тя се върна бавно към леглото. — Ще разговаряш с мен трезвен за първи път в живота си, Константин.

Тонът й ме стресна.

— За какво? Какво искаш да ми кажеш?

Тя се спря, хванала с длан другата си ръка точно под превръзката.

— Познавах Наталия — Пое дълбоко въздух като готвещ се за гмуркане плувец. — Запознах се с нея, когато беше за една седмица в Москва през януари.

Малко оставаше да падна по гръб.

— На медицинската конференция ли?

— Нямаше медицинска конференция.

— А… Не е имало конференция?

Тя поклати глава.

— И какво е имало в такъв случай?

— Наталия дойде за среща с Чарлс Фиърлес, шефа на московската секция на ФБР по онова време.

Усещах главата си като центрофуга, в която се въртят множество мисли, без да мога да ги спра.

— Среща. С твоя предшественик. По какъв повод?

— Наталия знаеше, че от лагера в Нивка изчезват деца. Вероятно и от други лагери. Не знаеше кой стои зад това, но й беше ясно какво се случва.

— Но тя не е споменавала нищо пред мен за това!

— Естествено… — отвърна тя провлечено.

Не успявах да овладея, дори не успявах да разбера кипящата бъркотия в мен.