Александър Дюма - Анж Питу

Провря се с наведена глава в папратите и трънаците, кършейки препятствията с каската и използвайки при нужда сабята си.

Понеже сега девойката се движеше бавно, от време на време шумът от пречупените клони стигаше до нея и караше и коня, и господарката му да наострят уши.

Тогава Питу, който не я изпускаше от очи, спираше и си поемаше дъх; така той премахваше подозрението.

Изведнъж момъкът чу коня на Катрин да цвили и на цвиленето му да отвръща друго цвилене.

Още не можеше да се види вторият цвилещ кон.

Ала който и да беше, Катрин удари Каде със своята пръчка от самодивски чимшир и Каде, отдъхнал си за миг, препусна пак в бърз тръс.

След пет минути девойката се озова при ездача, който се носеше срещу нея със същото настървение, с каквото тя се бе отправила към него.

Устремът на Катрин бе така поривист и неочакван, че бедният Питу бе останал на място, неподвижен, изправен, само повдигнал се на пръсти, за да вижда по-надалеч.

Беше твърде далеч, за да се види.

Но и да не видя, усети, като електрически шок, радостта и поруменяването на девойката, тръпката, преминала по цялото й тяло, искренето на обикновено така кротките й и спокойни очи.

Той не разбра кой бе онзи конник, не можа да различи чертите му; позна обаче по стойката, по ловния редингот от зелено кадифе, по шапката, обточена с широка лента, по грациозното и непринудено движение на главата, че явно принадлежи към най-висшата класа на обществото; и в съзнанието му като мълния се вряза образът на изискания играч на топка, на красивия танцьор от Виле-Котре. Сърцето, устата, всичките му фибри, потрепервайки едновременно, прошепнаха името на Изидор Дьо Шарни.

Действително бе той.

Питу изпусна въздишка, която приличаше на ръмжене, и забивайки се отново в гъсталака, успя да се добере на разстояние двайсет крачки от двамата млади, прекалено отдадени един на друг, за да ги е грижа дали шумът, който чуваха, е породен от ровенето на четириного или на двуного.

При все това ездачът се обърна по посока на Питу, изправи се на стремената и хвърли премрежен поглед наоколо.

Ала в същия миг, за да не бъде забелязан, момъкът залепи корем и лице о земята.

После се плъзна като змия още десет крачки по-напред и стигнал дотам, откъдето можеше да чува гласовете, се заслуша.

— Добър ден, господин Изидор — казваше Катрин.

— Господин Изидор! — прошепна Питу. — Знаех си аз.

И почувства върху клетото си сърце огромната тежест на един кон и на един конник, които сякаш го тъпчеха с копита.

И почувства с цялото си същество огромната умора от всичко, към което подозрението, недоверието и ревността го бяха подтикнали през последния час.

Двамата млади, застанали един срещу друг, бяха пуснали юздите и се бяха хванали за ръце; те стояха изправени и тръпнещи, безмълвни и усмихнати, докато конете им, несъмнено свикнали един с друг, се галеха с ноздри и местеха крака по мъхестия килим на пътя.

— Днес закъсняхте, господин Изидор — рече Катрин, нарушавайки мълчанието.

— Днес! — повтори като ехо Питу. — Изглежда, че другите дни не е закъснявал.

— Не е моя вината, скъпа Катрин — отвърна младежът. — Бях задържан заради едно писмо от брат ми, което пристигна тази сутрин по куриер и на което трябваше да отговоря чрез куриера. Но не се бойте, утре ще бъда точен.

Катрин се усмихна, а Изидор стисна още по-нежно ръката, кротнала се в неговата.

Уви! Нови и нови тръни, които се забиваха в кървящото сърце на нещастния Питу.

— Значи имате пресни новини от Париж? — попита тя.

— Да.

— Е, и аз също — усмихна се девойката. — Не ми ли казахте онзи ден, че когато подобно нещо се случи на двама души, които се обичат, то се нарича духовно родство?

— Точно така. И как получихте новините, моя хубава Катрин?

— Чрез Питу.

— Кой беше този Питу? — подхвърли младият благородник непринудено и жизнерадостно, което промени в пурпур червенината по бузите на Питу.

— Ама вие го познавате — каза тя. — Това е бедният момък, когото баща ми взе във фермата и който ме водеше под ръка една неделя.

— А, да! — възкликна благородникът. — Онзи, дето има колене като възли на кърпа.

Катрин се засмя. Питу се почувства унизен и отчаян. Той погледна коленете си, действително приличащи на възли, облегна се на ръцете си и се повдигна, после падна ничком с въздишка.

— Хайде, хайде — рече девойката, — не наскърбявайте така моя клет Питу. Знаете ли какво ми предложи преди малко?

— Не, кажете ми, красавице моя.