Александър Дюма - Анж Питу

Ала едва това сбогом бе излетяло от ръката и сърцето, когато Питу размисли.

Катрин му бе забранила да я придружи, не би могла обаче да му попречи да я последва.

Тя можеше да каже на Питу: „Не искам да ви виждам!“, но не и: „Забранявам ви да ме виждате!“

И момъкът реши, че понеже няма какво да прави, нищо на света не го спира да се впусне подир Катрин под прикритието на гората. Така, без да бъде видян, щеше да я съзерцава отдалеч, през дърветата.

До Ферте-Милон бе не повече от левга и половина. Левга и половина на отиване и левга и половина на връщане, какво бе това за Питу?

Впрочем Катрин щеше да стигне до пътя по пътеката, образуваща ъгъл с него. Поемайки перпендикулярно, момъкът спестяваше четвърт левга. Значи оставаха само две левги и половина до Ферте-Милон и обратно.

Две левги и половина са нищо за човек, който сякаш бе обрал Малечко-Палечко и му бе взел бързоходните ботуши, които пък Малечко-Палечко взел от човекоядеца.

Едва този план се беше родил в ума на Питу, и той го приведе в изпълнение.

Докато Катрин препускаше към главния път, момъкът, приведен зад високата ръж, наближаваше гората.

За един миг се озова в окрайнините й, прескочи рова, който я ограждаше, и се метна под дърветата, не така грациозно, ала също толкова стремително като подплашен елен.

След като бе тичал четвърт час, накрая зърна светлеещия път.

Спря и се облегна на един голям дъб, който изцяло го скриваше зад грапавия си ствол. Беше съвършено сигурен, че е изпреварил Катрин.

Изминаха обаче десет, петнайсет минути — никаква следа от девойката.

Да не би да бе забравила нещо във фермата и да се беше върнала? Нищо чудно.

С всички възможни предпазни мерки Питу се приближи пак до пътя, подаде глава иззад огромен бук, който растеше в самия ров, наполовина на пътя, наполовина в гората, и се взря докъдето погледът му стигаше, но без резултат.

Катрин бе забравила нещо и се беше върнала във фермата.

Питу затича отново. Тя или още не бе пристигнала и той щеше да я види да се прибира, или пък бе пристигнала и щеше да я види да излиза.

Момъкът отвори пергела на дългите си крака и започна да отмерва пространството, което го делеше от равнината.

Бягаше по песъчливия насип край пътя, когато изведнъж замръзна на място.

Конят на Катрин се движеше в раван.

Конят, движещ се в раван, се беше отклонил от главния път и бе пресякъл насипа, за да поеме по тясна пътека, в началото на която върху един стълб се четеше надпис:

Питу вдигна очи и в дъното на пътеката, нейде в далнината, забеляза да потъват в синкавия хоризонт на гората белият кон и червеният жакет на Катрин.

Разстоянието бе наистина голямо, ала, както знаем, за Питу нямаше големи разстояния.

— Ах! — извика той, гмурвайки се отново в гората. — Значи не отива във Ферте-Милон, а в Бурсон. И все пак не се лъжа. Тя повтори Ферте-Милон поне десет пъти. Дадоха й поръчки за Ферте-Милон. Самата леля Бийо говореше за Ферте-Милон.

И докато си шепнеше това, Питу не преставаше да тича — все по-бързо и по-бързо; тичаше като бесен.

Защото, тласкан от съмнението, този зародиш на ревността, момъкът вече не бе обикновено двуного, а една от онези крилати машини, които Дедал в частност и изобщо великите механици от древността са си представяли така добре и, уви, са реализирали така зле.

Той приличаше досущ на онези сламени човечета, които вятърът върти по сергиите на продавачите на детски играчки.

Ръце, крака, глава, всичко се движи, върти, лети.

Огромните нозе на Питу се разтваряха под ъгъл с основа пет стъпки; ръцете, подобни на две бухалки, вързани за тояга, пореха въздуха като весла. Главата, представляваща вече една уста, едни ноздри и едни очи, шумно вдишваше и издишваше.

Никой кон не би бил обзет от такъв бяс за препускане.

Никой лъв не би имал такава свирепа воля да докопа плячката си.

На Питу му оставаше повече от половин левга, когато зърна Катрин — пробяга я, преди тя да бе изминала и четвърт левга.

Това ще рече, че беше постигнал двойно по-голяма скорост от тази на кон, движещ се в тръс.

Най-сетне успя почти да я настигне. Бяха само на петстотин крачки от края на гората. През дърветата просветваше Бурсон.

Катрин се спря. Питу се спря. Време беше — горкият момък нямаше въздух!

Питу вече не вървеше подир Катрин просто за да я гледа, а за да я проследи.

Тя бе излъгала. С каква цел?

Нямаше значение; за да извоюва отново някакво превъзходство над госпожица Бийо, трябваше да я хване в явна лъжа.