Александър Дюма - Анж Питу

— Аз — учен! — повтори той.

— Разбира се.

— Та погледнете ръцете ми, госпожице Катрин.

— Няма значение.

— Защо, госпожице Катрин, под предлог, че съм учен, ме принуждавате да умра от глад? — проплака отчаян бедният момък. — Нима не знаете, че философът Епиктет е слугувал, за да се храни, че баснописецът Езоп е печелел хляба си с пот на чело? А тези двама господа със сигурност са били по-учени от мен.

— Какво искате! Това е положението.

— Но господин Бийо ме прие като член на дома. И ме отпрати от Париж, за да продължа да бъда.

— И така да е. То е, защото баща ми можеше да ви застави да вършите неща, които аз, неговата дъщеря, не ще се осмеля да ви възложа.

— Не ми ги възлагайте, госпожице Катрин.

— Да, ала тогава ще потънете в безделие, което не бих могла да ви позволя. Баща ми, като господар, имаше право да върши онова, което на мен, като пълномощник, ми е забранено. Управлявам имота и той трябва да носи печалба.

— Ами понеже ще работя, ще нося печалба. Ето че се въртите в порочен кръг, госпожице Катрин.

— Моля? — каза девойката, която не разбираше големите приказки на Питу. — Какво е това порочен кръг?

— Порочен кръг се нарича неправилното разсъждение, госпожице. Не, оставете ме във фермата и ми дайте най-неприятната работа, ако искате. И ще видите дали съм учен и безделник. Впрочем вие трябва да водите книжа и да правите отчети. Аритметиката е моя специалност.

— Според мен това съвсем не е достатъчно занимание за един мъж — рече Катрин.

— Тогава значи не ставам за нищо? — извика Питу с отчаяние.

— Живейте все пак тук — кимна тя, омеквайки, — ще помисля и ще видим.

— Ще мислите дали трябва да ме оставите! Ама какво съм ви сторил, госпожице Катрин? Едно време не бяхте такава!

Девойката сви рамене едва забележимо. Не можеше да приведе убедителни доводи на Питу, ала бе очевидно, че настояването му я уморява. Ето защо прекъсна разговора с думите:

— Достатъчно, господин Питу. Отивам във Ферте-Милон.

— Ще изтичам да оседлая коня ви, госпожице Катрин.

— Не, в никакъв случай, останете тук.

— Отказвате да ви придружа?

— Останете тук! — изрече властно Катрин.

Питу се закова на мястото си и наведе глава, преглъщайки сълза, която парна клепачите му, сякаш бе от врящо масло.

Девойката излезе и нареди на един от конярите да оседлае коня й.

— Ах! — прошепна момъкът. — Намирате, че съм се променил, госпожице Катрин, но вие сте се променили много повече от мен.

Междувременно леля Бийо, примирила се със задълженията на първа прислужница, се бе захванала с работата си без преструвки, без горчивина, с добро желание. Движението, прекъснато за миг в цялата земеделска йерархия, започваше отново да наподобява жужащ кошер, който кипи от труд.

Докато приготвяха коня й, Катрин се върна, хвърли един поглед отстрани на Питу, чието тяло остана неподвижно, но главата му се завъртя като ветропоказател, следвайки стъпките на девойката, докато тя изчезна в стаята си.

— Какво ли ще прави Катрин в стаята си? — запита се момъкът.

Клети Питу! Какво щеше да прави ли? Щеше да приглади косите си, да си сложи бяло боне и по-фини чорапи.

След като привърши с това допълнение към тоалета си и чу, че конят й потропва с копита под водосточната тръба, тя хукна навън, целуна майка си и препусна.

Питу, без работа, неудовлетворен от този бегъл поглед — полубезразличен, полусъстрадателен, — който девойката му бе отправила на тръгване, не можеше да остане така в недоумение.

Откакто бе видял отново Катрин, струваше му се, че не би могъл да живее без нея.

А и освен това в глъбините на този тромав и сънлив ум нещо като подозрение идваше и си отиваше с монотонната ритмичност на часовниково махало.

Присъщо е на наивните умове да усещат всичко в еднаква степен. Тези лениви натури не са по-малко чувствителни от останалите; само че те изживяват, без да анализират.

Анализът е навик да се радваш и да страдаш. Трябва да си привикнал към чувствата, за да наблюдаваш кипежа им в дъното на онази бездна, наричана човешко сърце.

Няма наивни старци.

Чувайки отдалечаващия се конски тропот, Питу изтича към вратата. Забеляза Катрин, поела по тясна пътека, която водеше към главния път за Ферте-Милон и минаваше в подножието на малък хълм, чийто връх се губеше в гората.

От прага на тази врата той изпрати на хубавата девойка едно сбогом, преливащо от съжаления и смирение.