Александър Дюма - Анж Питу

— И не съм и станал, госпожице — каза, силно разколебан, момъкът. — Но…

— Но тогава не се хвалете със злодеянията, които вършат парижаните, понеже не сте парижанин и не сте извършили тези злодеяния.

— Не само не съм ги извършил — додаде Питу, — ами господин Бийо и аз едва не бяхме повалени и стъпкани, защитавайки господин Бертие.

— О, моят храбър баща! Моят храбър баща! Това е в природата му, познавам го чудесно! — извика възбудено Катрин.

— Достойният ми мъж! — промълви госпожа Бийо с навлажнени очи. — И какво направи той?

Питу описа ужасяващата сцена на площад „Грев“, разказа за отчаянието на Бийо и за желанието му да се върне във Виле-Котре.

— Защо не си дойде тогава? — попита Катрин с глас, който развълнува Питу, като онези зловещи предсказания, които гадателите така добре умеят да внушават дълбоко в сърцата.

Леля Бийо долепи молитвено ръце.

— Господин Жилбер не позволи — рече момъкът.

— Ама да не би господин Жилбер да иска да убият мъжа ми? — разрида се госпожа Бийо.

— Да не би да иска да бъде погубен домът на баща ми? — добави Катрин със същата мрачна тъга.

— О, не! — отвърна Питу. — Господин Бийо и господин Жилбер се разбраха. Господин Бийо ще остане още някое време в Париж, за да довършат революцията.

— Те двамата сами ли, как така? — почуди се леля Бийо.

— Не, заедно с господин Дьо Лафайет и господин Байи.

— А! — каза с възхищение арендаторката. — Щом е с господин Дьо Лафайет и господин Байи…

— Кога мисли да се прибере? — попита за пореден път Катрин.

— О! Колкото до това, госпожице, не знам нищо.

— Ами ти, Питу, ти защо се върна тогава?

— Аз доведох Себастиен Жилбер при абат Фортие и дойдох тук, за да предам наставленията на господин Бийо.

Изричайки тези думи, той се изправи не без известно дипломатическо достолепие, което бе разбрано, ако не от прислугата, то поне от господарите.

Леля Бийо също се надигна и отпрати хората си.

Катрин, останала седнала, се постара да надникне в мислите на Питу, преди да са излезли от устата му.

— Какво ли ще трябва да чуя? — запита се тя.

Двете жени отдадоха цялото си внимание, за да изслушат повелите на почитаемия баща.

Питу съзнаваше, че задачата щеше да бъде трудна — той бе видял госпожа Бийо и Катрин в действие; познаваше навика на едната да командва и жестоката независимост на другата.

Катрин — момиче толкова нежно, толкова работливо, толкова добро — бе добила, поради качествата си, огромно влияние върху всички във фермата; а какво е властническият дух, ако не твърда воля за неподчинение.

Изпълнявайки своята мисия, Питу си даваше сметка за насладата, която щеше да достави на едната, и за болката, която не можеше да не причини на другата.

Леля Бийо, с отредената й второстепенна роля, му изглеждаше като нещо ненормално, абсурдно. Това възвеличаваше Катрин по отношение на Питу.

А Катрин нямаше нужда от подобно възвисяване при сегашните обстоятелства.

Ала във фермата той бе като Омиров вестител, една уста, една памет, не и разум. Момъкът се изрази със следните думи:

— Госпожо Бийо, желанието на господин Бийо е вие да се мъчите възможно най-малко.

— Как така? — попита с изненада простодушната жена.

— Какво значи това „да се мъчи“? — додаде младата Катрин.

— Ще рече, че управлението на ферма като вашата предполага много грижи и работа, че има сделки за сключване…

— Е, какво? — не разбираше добрата жена.

— Плащания…

— Е, и?

— Оран…

— Е, добре!

— Прибиране на реколта…

— Кой твърди обратното?

— Със сигурност никой, госпожо Бийо. Но за да се сключват сделки, трябва да се пътува.

— Имам си кон.

— Когато се плаща, трябва пазарене.

— О! Уста на заем не взимам.

— За да се оре…

— Нямам ли навика да надзиравам?

— А прибирането на реколтата, това е съвършено друга работа. Трябва да се готви на работниците, да се помага на коларите…

— Нищо не ще ме уплаши, щом е за благото на мъжа ми — заяви достойната жена.

— Само че, госпожо Бийо… в края на краищата…

— В края на краищата какво?

— Толкова работа… и… на тази възраст…

— А! — рече леля Бийо, поглеждайки Питу накриво.

— Ама помогнете ми де, госпожице Катрин — каза бедният момък, усещайки, че силите му намаляват, а положението става все по-трудно.

— Не знам какво да направя, за да ви помогна — вдигна рамене Катрин.

— Е, добре! — въздъхна Питу. — Господин Бийо не избра госпожа Бийо, за да не си дава толкова труд.