Александър Дюма - Анж Питу

— О! Във войската! — каза Питу.

И се усмихна с чувство на превъзходство.

Сетне се озърна наоколо, явно търсейки някого.

Леля Бийо се усмихна; бе отгатнала целта на този поглед.

И попита простодушно:

— Катрин ли търсиш?

— Да, за да й поднеса почитанията си — отговори момъкът.

— Тя простира прането. Хайде, седни, погледни ме, говори ми.

— С най-голямо удоволствие — рече Питу, — добър ден, добър ден, добър ден, госпожо Бийо.

И си взе един стол.

При вратата и на стълбите се насъбраха всички прислужнички и надничари, привлечени от разказа на коняря. Чуваше се как си шушнат:

— Това Питу ли е?

— Да, той е.

— Бре!

Момъкът обходи с благосклонен поглед старите си другари. За повечето от тях усмивката му бе като милувка.

— И ти идваш от Париж, Анж? — подхвана стопанката на дома.

— Право оттам, госпожо Бийо.

— Как е нашият стопанин?

— Много добре, госпожо Бийо.

— Как е в Париж?

— Много зле, госпожо Бийо.

— А!

И кръгът на слушателите се стесни.

— Ами кралят? — попита арендаторката.

Питу поклати глава и се разнесе едно млясване с език, твърде унизително за монархията.

— А кралицата?

Този път той не отвърна абсолютно нищо.

— О! — възкликна госпожа Бийо.

— О! — повториха струпалите се.

— Хайде, продължавай, Питу — подкани го арендаторката.

— По дяволите! Питайте ме — рече момъкът, който се пазеше да не разкаже в отсъствието на Катрин всичко интересно, което имаше за разправяне.

— Защо носиш каска? — попита госпожа Бийо.

— Това е трофей — отговори Питу.

— Какво значи трофей, приятелю? — не разбра добрата жена.

— А, да, наистина, госпожо Бийо! — кимна той с покровителствена усмивка. — Няма как да знаете какво е трофей. Трофей е, когато победиш враг, госпожо Бийо.

— Значи си победил някой враг, а, Питу?

— Някой! — произнесе пренебрежително Питу. — Ех, мила ми госпожо Бийо! Та не знаете ли, че ние двамата, господин Бийо и аз, превзехме Бастилията.

Тези магически думи наелектризираха аудиторията. Питу почувства дъха на присъстващите в косата си и ръцете им на облегалката на стола.

— Разкажи, разкажи ни какво е направил нашият човек — наведе се към него госпожа Бийо, горда и тръпнеща едновременно.

Питу се огледа отново за Катрин; Катрин не идваше. Стори му се оскърбително, че госпожица Бийо не изоставя прането си заради пресните новини, донесени от такъв куриер.

Той поклати глава; започваше да става недоволен.

— Само че това е твърде дълго за разправяне — рече.

— А ти гладен ли си? — попита госпожа Бийо.

— Доста може би.

— Жаден?

— Не бих казал не.

Начаса прислужници и прислужнички се разтичаха, вследствие на което момъкът се оказа ограден от чаша за вино, хляб, месо и всички видове плодове, преди още да е обмислил обхвата на желанието си.

Питу бе силна натура, както казват на село, сиреч храносмилаше бързо; колкото и бързо да храносмилаше обаче, все още не можеше да приключи с петела на леля Анжелик, последната хапка от който бе погълнал нямаше и половин час.

Така че онова, което бе поискал, не му помогна да спечели време — толкова чевръсто му беше сервирано.

Той видя, че трябва да направи върховно усилие, и започна да яде.

Ала въпреки волята си да продължи, подир миг бе принуден да спре.

— Какво ти е? — удиви се госпожа Бийо.

— Проклятие! Аз, такова…

— Дайте на Питу да пийне.

— Имам си сидър, госпожо Бийо.

— Но може би ще предпочетеш ракия?

— Ракия ли?

— Да, не свикна ли да я пиеш в Париж?

Порядъчната жена предполагаше, че дванайсет дни са били достатъчни на Питу да се поквари.

Той гордо отхвърли предположението.

— Ракия, аз — никога! — отсече.

— Тогава говори.

— Ако заговоря — каза Питу, — ще трябва после да започвам отначало заради госпожица Катрин и ще стане дълга и широка.

Двама-трима души хукнаха към пералнята, за да потърсят госпожица Катрин.

Ала в това време момъкът машинално обърна очи към стълбата за първия етаж и през една врата, отворила се от течението, забеляза Катрин, облегната на един прозорец.

Катрин беше вперила поглед по посока на гората, сиреч по посока на Бурсон.

Тя бе така погълната в своето съзерцание, че нищо от движението в къщата не я бе стреснало, нищо отвътре не бе отвлякло вниманието й, изцяло отдадено на онова, което ставаше навън.

— Ах! — въздъхна Питу. — По посока на гората, по посока на Бурсон, по посока на господин Изидор Дьо Шарни, да, това е.