Александър Дюма - Анж Питу

Ловка и безмилостна маневра, в резултат на която подир няколко минути лъсна синьо-белият фаянс от вътрешната страна на съда, както се появяват при отлив халките и камъните на вълнолома, от който водата се е оттеглила.

Ще трябва да се откажем да описваме страхотното слисване и отчаяние на леля Анжелик.

При все това за миг тя помисли, че може да извика.

Не можа.

Питу се усмихваше така чародейно, че викът замръзна на устните на леля Анжелик.

Тогава тя се опита да се усмихне на свой ред, надявайки се да умилостиви този свиреп звяр, наричан глад, който в момента обитаваше вътрешностите на нейния племенник.

Ала поговорката бе вярна, изгладнелите вътрешности на Питу оставаха глухи и неми.

Вместо да се усмихне, лелята се разплака.

Това леко притесни Питу, но ни най-малко не му попречи да яде.

— Охо, лельо! — рече той. — Колко сте добра, да плачете от радост заради завръщането ми. Благодаря, добра ми лельо, благодаря.

И продължи.

Очевидно Френската революция съвсем бе развалила този човек.

Той излапа три четвърти от петела и остави малко ориз на дъното, казвайки:

— Вие предпочитате ориза, нали, скъпа ми лельо? Той е по-мек за зъбите ви. Оставям ви ориза.

При това внимание, което несъмнено прие като насмешка, леля Анжелик едва не се задуши от гняв. Тя пристъпи решително към младия Питу и изтръгна съда от ръцете му, произнасяйки богохулство, което двайсетина години по-късно щеше чудесно да допълни един гренадир от старата гвардия 374 374 Отправка към ругатнята на Камброн, изречена по време на битката при Ватерло: „Майната ви! Гвардията умира, но не се предава!“ — бел.ред. .

Момъкът изпусна тежка въздишка.

— Ох, лельо! — поклати глава той. — Съжалявате за петела си, нали?

— Негодникът му с негодник! — процеди леля Анжелик. — Мисля, че ми се присмива.

Присмивам се е един наистина френски глагол, а в Ил дьо Франс говорят чист френски.

Питу стана.

— Лельо — поде важно, — нямам ни най-малко намерение да не ви плащам. Имам пари. Ще се настаня, ако искате, на пансион у вас, само че си запазвам правото да определям менюто.

— Нехранимайко! — изкрещя леля Анжелик.

— Да кажем, че порционът е четири су. Значи ви дължа четири су за ориза и две су за хляба, общо шест су.

— Шест су! — задъхваше се лелята. — Шест су! Та само хлябът е шест су, а оризът е за осем су.

— Не включвам обаче петела в сметката, драга ми лельо — добави Питу, — вземайки предвид, че той е от вашия кокошарник, мой стар приятел, веднага го познах по гребена.

— При все това си струва цената.

— На девет години е. Аз го откраднах за вас изпод корема на майка му. Беше колкото юмрук и вие дори ме набихте, защото заедно с него не бях донесъл зърно, за да го нахраните на другия ден. Госпожица Катрин ми даде зърното. Той си беше моя собственост, изял съм си моята собственост! Имам право на това.

Бясна от гняв, лелята хвърли унищожителен поглед на този революционер.

Тя вече нямаше глас.

— Излез оттук! — прошепна едва.

— Ей така, веднага, след като съм вечерял, без да ми дадете време за храносмилане? А! Това е неучтиво, лельо.

— Излез!

Питу, който бе седнал, стана отново; той забеляза, не без бурно задоволство, че стомахът му не може да поеме и зрънце ориз повече.

— Лельо — изрече тържествено, — вие сте една лоша роднина и аз искам да ви покажа, че допускате по отношение на мен същата грешка, както едно време, и сте все така жестока и все такава скъперница. Не желая да ходите навсякъде и да разправяте, че съм изпоизял де каквото съм намерил.

Питу застана на прага на портата и с мощен глас, който би могъл да бъде чут не само от любопитните, които го бяха придружили и присъстваха на разигралата се сцена, но и от безразличните, които минаваха на петстотин крачки разстояние, занарежда:

— Призовавам тези добри хора за свидетели, че пристигам пеша от Париж, след като съм превзел Бастилията. Че бях уморен, че бях гладен, че седнах и се нахраних при роднината си и че бях укорен така сурово за това, че бях прокуден така безжалостно, та съм принуден да си отида.

И Питу вложи достатъчно патетика в тази встъпителна част на словото си, за да започнат съседите да мърморят срещу старата.

— Един клет пътник — продължи той, — който е изминал деветнайсет левги пеша, един почтен момък, удостоен с доверието на господин Бийо и господин Жилбер, който доведе Себастиен Жилбер при абат Фортие, един победител на Бастилията, един приятел на господин Байи и на генерал Дьо Лафайет! Призовавам ви за свидетели, че ме гонят.