Александър Дюма - Анж Питу

— Ама бедният Питу е уморен, а ние го държим тук на крак, вместо да го оставим да се прибере при леля си Анжелик. Милата стара мома! Ще бъде толкова щастлива да го види отново.

— Не че съм уморен — обясни Питу, — ами съм гладен. Никога не се уморявам, само дето винаги съм гладен!

При тази простодушна декларация тълпата, която уважаваше потребностите на стомаха на Питу, се разтвори почтително и той, сподирян от неколцина любопитни, по-настървени от останалите, можа да поеме към Пльо, сиреч към дома на леля Анжелик.

Леля Анжелик я нямаше, несъмнено бе отишла да навести съседите и вратата беше затворена.

Мнозина предложиха на Питу да го заведат у тях, за да получи храната, от която имаше нужда, ала той гордо отказа.

— Но ти виждаш, драги Питу — рекоха му, — че вратата на леля ти е затворена.

— Вратата на една леля не ще може да остане затворена пред един покорен и изгладнял племенник — каза назидателно момъкът.

И измъквайки сабята си, чийто вид накара жените и децата да се отдръпнат, той вкара върха й между езичето и отвора на бравата, натисна силно и вратата се отвори за голямо възхищение на присъстващите, които вече не подлагаха на съмнение подвизите на Питу, откакто го видяха така дръзко да се излага на гнева на старата мома.

Вътрешността на дома бе същата, каквато я помнеше — прословутото кожено кресло заемаше царствено средата на стаята; два-три разкривени стола образуваха окуцялата свита на тежкото кресло; в дъното бе раклата за хляб, вдясно — бюфетът, срещу бюфета — камината.

Питу влезе в къщата с кротка усмивка; той нямаше нищо против тези овехтели мебели; тъкмо обратното, те му бяха приятели от детинство. Бяха корави, вярно е, почти толкова корави, колкото и леля Анжелик, но ако ги отвореше, човек можеше да намери в тях поне нещо добро, докато ако бъдеше отворена леля Анжелик, сигурно бе, че вътре ще се окаже още по-сухо и лошо, отколкото отвън.

Още същия миг Питу даде едно доказателство за онова, което бързаме да изложим, на хората, които го следваха и виждайки какво става, стояха пред вратата, любопитни да научат какво ще се случи при завръщането на леля Анжелик.

Впрочем не беше трудно да се забележи, че тези няколко души изпитват симпатия към Питу.

Споменахме, че той бе гладен, толкова гладен, че чертите на лицето му се бяха променили.

Ето защо нямаше намерение да се помайва; отиде право при раклата за хляб и при бюфета.

Едно време — казваме едно време, макар че бяха изтекли едва три седмици от заминаването на Питу, тъй като според нас времето се измерва не с неговата продължителност, а с изпълващите го събития, — та едно време, подтикван от зъл дух или неустоим глад, две пъклени сили, които много си приличат, Питу сядаше на прага на затворената врата и изчакваше смирено завръщането на леля Анжелик; когато тя се появеше, той я поздравяваше с блага усмивка; правеше си труда да стане, за да й стори място да мине; влизаше неизменно след нея и вземаше хляба и ножа, за да я накара да отдели полагащото му се; после, с отрязаната част от хляба, хвърляше един жаден поглед, влажен и магнетичен — поне така си мислеше, — магнетичен до степен да привлече сиренето или лакомствата, намиращи се на плота на бюфета.

Електричество, което рядко даваше резултат, но все пак понякога даваше.

Днес обаче Питу действаше като мъж — той отвори спокойно раклата за хляб, извади от джоба широкия си нож с дървена дръжка, посегна към хляба и отряза един крайщник, който нищо чудно да тежеше цял килограм, както елегантно се изразяват след въвеждането на новите мерки 371 371 Десетичната метрична система е приета на 1 август 1793 г. — бел.фр.изд. .

Сетне пусна хляба в раклата и затвори капака.

Подир което, със същата невъзмутимост, се приближи до бюфета.

За миг му се стори, че чува ръмженето на леля Анжелик, ала пантите на бюфета изскърцаха и този шум, със своята реалност, заглуши другия, който бе плод единствено на въображението му.

По времето, когато Питу живееше в къщата, лелята се зареждаше с трайни провизии — сирене от Марол или пък тънко парче сланина, увито със зелените листа на огромна зелка; но откакто този баснословен гладник бе напуснал околността, Анжелик, въпреки своето скъперничество, си приготвяше ястия, които траеха една седмица и не бяха лишени от кулинарна стойност.

Това бе понякога говеждо печено с моркови и лукчета, попили мазнината му; друг път яхния от овнешко с вкусни картофи, едри като детски главички или продълговати като тиквички; или телешки джолан, който подправяше с няколко глави лук и скилидки чесън, накиснати в оцет; или пък гигантски омлет, опържен в големия тиган, приятно зачервен, поръсен с лук и магданоз, или изпъстрен с резенчета сланина, едно-единствено от които бе достатъчно на старата да се засити дори в дните, когато имаше апетит.