Александър Дюма - Анж Питу

Така стигнаха до Ларни. В Ларни, понеже Себастиен усети, че гърдите на Питу се повдигат често-често, заяви, че си е починал достатъчно и е готов да ходи сам и с каквато бързина пожелае Питу.

Изпълненият с великодушие Питу забави крачките си.

Половин час по-късно той навлизаше в село Арамон, неговото прелестно родно място, както се казва в романса на един голям поет 369 369 „Как сладък спомен имам аз/ от прелестното мое родно място“ от Шатобриан, отпечатан в „Меркюр дьо Франс“ от 31 май 1806 г. „по една мелодия от планините на Оверн, с акомпанимент на лира или на китара, от Ж.-Б. Бедар“, препечатан в „Алманах на музите“ (1807), за да бъде изпят накрая от Лотрек в „Последният Абенсераж“ — бел.фр.изд. , романс, чиято музика със сигурност е по-хубава от думите.

Двете деца се огледаха.

Първото нещо, привлякло погледите им, бе разпятието, което народното благочестие поставя обикновено там, където се влиза в селата.

За жалост дори в Арамон се усещаше влиянието на онзи странен напредък, който Париж правеше по посока на атеизма. Гвоздеите, които приковаваха към кръста дясната ръка и нозете на Христос, бяха счупени, разядени от ръждата. Христос висеше, прикован само за лявата ръка, и никому не бе минала благочестивата мисъл да върне символа на тази свобода, на това равенство и на това братство, така шумно проповядвани, на мястото, което са му отредили юдеите.

Питу не бе набожен, но изпитваше почитание още от детството си. При вида на този забравен Христос сърцето му се сви. Той потърси в един жив плет от онези тънки и здрави като желязна струна треви, остави в тревата каската и сабята си, покачи се, привърза дясната ръка на бога мъченик към кръста, целуна нозете му и слезе.

В това време Себастиен се молеше на колене пред разпятието. За кого се молеше? Кой знае!

Може би за видението от своето детство, което много се надяваше да срещне пак под големите дървета на гъстата гора, за онази непозната майка, която никога не е непозната, защото, ако не ни е хранила девет месеца с млякото си, то неизменно ни е хранила девет месеца с кръвта си.

Като приключи с това свято деяние, Питу сложи каската на главата си и окачи сабята на колана.

Като свърши молитвата си, Себастиен се прекръсти и хвана отново ръката на Питу.

Двамата влязоха в селото и тръгнаха към колибата, където Питу бе роден, а Себастиен — откърмен.

Слава Богу, Питу добре познаваше Арамон, и при все това не можеше да намери колибата. Той бе принуден да пита; посочиха му една каменна къщурка с покрив от плочи.

Градината беше оградена със зид.

Леля Анжелик бе продала дома на сестра си и новият собственик, бидейки в правото си, бе съборил всичко — старите зидове, измазани с пръст, старата порта с отвора, направен, за да може да влиза котката, старите прозорци, наполовина със стъкла, наполовина с хартии, по които се виждаха като бастуни непохватните драсканици на Питу, сламеният покрив със зеленикавия мъх и избуялите растения, които никнеха и цъфтяха на върха му.

Новият собственик беше съборил всичко, всичко!

Вратата бе затворена и на прага стоеше голямо черно куче, което показа зъбите си на Питу.

— Ела — каза Питу със сълзи на очи. — Ела, Себастиен. Ще те заведа на едно място, където съм сигурен, че нищо не се е променило.

И Питу го повлече към гробището, където бе погребана майка му.

Клетото момче имаше право! Там нищо не се бе променило; само беше поникнала трева, а тревата расте така добре на гробищата, та той можеше изобщо да не познае гроба на майка си.

За щастие заедно с тревата бе поникнала и клонка от плачеща върба; за три-четири години клонката се беше превърнала в дърво. Питу отиде право при това дърво и целуна земята, която то засенчваше, със същото инстинктивно благочестие, с което бе целунал нозете на Христос.

Надигайки се, усети, че клонките на върбата, раздвижени от вятъра, се полюшнаха около него.

Тогава той протегна ръце, събра клоните и ги притисна до гърдите си.

Сякаш бяха косите на майка му, които целуваше за сетен път.

Двете деца стояха така дълго; денят напредваше.

Трябваше да си тръгнат от този гроб, единственото, което бе навяло спомени на горкия Питу.

В миг му хрумна да отчупи едно клонче от върбата и да го сложи на каската си; ала тъкмо посегна и се спря.

Стори му се, че ще причини болка на бедната си майка, ако откърши вейка от дърво, чиито корени може би обгръщаха боровия ковчег, в който почиваше тялото й.