Александър Дюма - Анж Питу

Питу бе толкова горд от доверието, засвидетелствано му от такава важна личност като господин Жилбер, лекар на разположение на краля.

Питу се готвеше да се отдаде добросъвестно на задачата си едновременно и на гувернант, и на гувернантка.

Впрочем той бе изпълнен с доверие в себе си, защото водеше малкия Себастиен; крачеше спокойно, минавайки през селата, обхванати от ужас след случилото се в Париж, което, спомняте си, бе все още твърде прясно в съзнанието на хората, понеже, макар ние да стигнахме до събитията от 5 и 6 октомври, двете момчета бяха напуснали Париж в края на юли или началото на август 366 366 Изглежда, на 23 юли — бел.фр.изд. .

Питу бе запазил своята каска и голямата си сабя. Това бе всичко, което беше спечелил от станалото на 13 и 14 юли; ала този трофей задоволяваше амбициите му и придавайки му страховит вид, в същото време бе достатъчен за безопасността му.

Всъщност този страховит вид, за който несъмнено каската и драгунската сабя способстваха, Питу го бе добил независимо от тях. Не можеше да си присъствал и даже спомогнал за превземането на Бастилията, без у теб да се е съхранил известен героизъм.

Освен това бе вече малко и адвокат.

Не можеше да си слушал решенията на Кметството, речите на господин Байи и на господин Дьо Лафайет, без да си станал донякъде и оратор, особено след като си изучавал латинските Conciones 367 367 Conciones latinae — латински речи, заимствани от Тит Ливий, Квинт Курций, Салустий и Тацит, събрани в един том през XVI век, преведени и коментирани с образователна цел — бел.фр.изд. , на които френското красноречие от края на XVIII век бе бледо, но все пак доста точно копие.

Въоръжен с тези две могъщи способности, които умееше да прибави към здравите си юмруци, към рядката приветливост на усмивката и забележителния си апетит, Питу напредваше с упоение към Виле-Котре.

За любопитните спрямо политиката момъкът имаше новини; впрочем той ги правеше в случай на нужда, тъй като бе живял в Париж, където в онази епоха фабрикуването им бе невероятно.

Разправяше, че господин Бертие е оставил огромно скрито имане, което ще бъде изровено някой ден. Че господин Дьо Лафайет, образец за слава, гордост за цяла провинциална Франция, за Париж вече е само един поолющен манекен, чийто бял кон вдъхновява любителите на каламбури. Че господин Байи, когото Лафайет удостоява с приятелството си, както и останалите членове на семейството му, бил аристократ, а злите езици добавяли и други неща.

Когато разказваше подобни неща, момъкът предизвикваше бури от гняв, ала той притежаваше quos ego 368 368 Quos ego (лат.) — „Аз вас…“: възпираща заплаха, отправена от сърдития Нептун към ветровете и техния цар, който отприщил бурята без негова повеля; „Енеида“, песен I, стих 135 — бел.фр.изд. за тези бури; Питу разправяше нечувани анекдоти за Австрийката.

Това непресъхващо красноречие му осигури безкрайна поредица от превъзходни гощавки чак до Восиен, последното село преди Виле-Котре.

Тъй като Себастиен, точно обратното, хапваше малко, да не кажем почти никак, изобщо не говореше и беше бледо и болнаво дете, всеки, заинтересувал се от него, се възхищаваше от будното бащинско чувство на Питу, който приласкаваше, глезеше, грижеше се за момчето и на това отгоре изяждаше пая му, не за друго, а за да му бъде приятен.

Като стигнаха във Восиен, Питу сякаш започна да се колебае; той погледна Себастиен, Себастиен погледна Питу.

Питу се почеса по главата. Това бе неговият начин да покаже объркването си.

Себастиен го познаваше достатъчно, за да му убегне тази подробност.

— Е, добре де! Какво има, Питу? — попита го той.

— Ами мислех си — подхвана Питу, — че ако ти е все едно и ако не си много уморен, вместо да продължим направо за Виле-Котре, можем да минем през Арамон.

И Питу, добросърдечният момък, се изчерви, както би се изчервила Катрин, изразявайки едно не така невинно желание.

Себастиен разбра.

— А, да! — рече. — Там е умряла нашата бедна мама, Питу.

— Ела, братко, ела.

Питу го притисна до сърцето си толкова силно, та едва не го задуши, и хващайки го за ръка, се затича по пътя, пресичащ долината на Вюалю, с такъв устрем, че след стотина крачки, запъхтян, бедният Себастиен бе принуден да каже:

— Много бързаш, Питу, много бързаш.

Питу се спря; той не бе забелязал нищо, вървейки с обичайната си крачка.

Видя, че Себастиен е блед и останал без дъх. Взе го на ръце, както свети Христофор е взел Исус, и го понесе. По този начин можеше да върви толкова бързо, колкото си иска. Тъй като не му бе за първи път, Себастиен се остави Питу да го носи.