Александър Дюма - Анж Питу

— Обяснете ми това, докторе.

— Та нали дойдохте в Париж, за да рушите, и когато зданието се сгромолясва, бягате!

— За да не бъдат смазани приятелите ми.

— Или по-скоро, за да не бъдете смачкан вие.

— Е! — каза Бийо. — Не е забранено да помислиш малко и за себе си.

— Ама че сметка! Като че ли камъните не се търкалят! Като че ли, търкаляйки се, не премазват дори и на разстояние страхливците, които бягат!

— Добре знаете, че не съм от страхливите, господин Жилбер.

— Тогава ще останете, Бийо, тъй като още се нуждая от вас тук.

— Семейството ми също се нуждае от мен там.

— Бийо, Бийо, вярвах, че сме на едно мнение, че няма семейство за онзи, който обича отечеството си.

— Бих искал да знам, дали щяхте да повторите думите, които току-що изрекохте, ако синът ви Себастиен беше на мястото на този млад човек?

И той посочи безжизненото тяло.

— Бийо — отвърна стоически Жилбер, — ще дойде ден, когато синът ми Себастиен ще ме види така, както аз виждам този труп.

— Толкова по-зле за него, докторе, ако в този ден бъде така студен и бездушен, какъвто сте вие сега.

— Надявам се, че ще е по-добър от мен, Бийо, и още по-твърд, точно защото ще съм му дал пример за твърдост.

— Значи вие желаете детето да свикне да гледа как се лее кръв. Да се приучи от крехка възраст към пожарища и бесилки, към безредици и нощни нападения. Да вижда как оскърбяват кралици и заплашват крале. И когато стане твърд, леден и окървавен като меч, вие ще искате да ви обича и да ви уважава?

— Не, не желая да вижда всичко това, Бийо. Ето защо го изпратих с Питу във Виле-Котре, за което днес почти съжалявам.

— Съжалявате?

— Да.

— И защо днес?

— Защото днес би видял на практика историята за лъва и плъха 364 364 Лафонтен, „Басни“, „Лъв и плъх“: „И малкият дори ни е необходим“ — бел.фр.изд. (Цитатът е по превода от френски на Атанас Далчев — бел. ред.) , която за него е само басня.

— Какво искате да кажете, господин Жилбер?

— Искам да кажа, че би видял един обикновен арендатор, когото случаят е довел в Париж, един доблестен и почтен човек, който не знае нито да чете, нито да пише, който никога не е вярвал, че животът му би могъл да има добро или лошо влияние върху онези висши съдбини, които едва се е осмелявал да измери с поглед. Искам да кажа, че би видял този човек, който в един момент вече желаеше да напусне Париж и още го желае. Искам да кажа, че би го видял да допринася наистина за спасението на един крал, една кралица и две кралски деца.

Бийо гледаше доктора с разширени от удивление очи.

— Как така, господин Жилбер? — попита той.

— Как така ли, върховен невежа? Ето как: събуждайки се при първия шум и отгатвайки, че това е шум от буря, заплашваща да се стовари върху Версай, изтичвайки да вдигнеш господин Лафайет, защото той спеше!

— По дяволите! Това е съвсем естествено. След като е бил дванайсет часа на коня и двайсет и четири часа не си е лягал!

— Отвеждайки го в двореца — продължи Жилбер — и хвърляйки го сред убийците с вик: „Назад, негодници, ето го отмъстителя!“

— Гледай ти, така е — кимна арендаторът, — всичко това го направих аз.

— Е, добре, Бийо! Виждаш, че е не малка компенсация, приятелю. Ако не си могъл да попречиш този младеж да бъде убит, може би си попречил да убият краля, кралицата, двете деца! Неблагодарник, който възнамерява да дезертира от службата в името на родината, в мига, когато родината го възнаграждава.

— Но кой ще узнае някога онова, което съм сторил, след като самият аз не го и подозирах?

— Ти и аз, Бийо. Не е ли напълно достатъчно?

Арендаторът се замисли. Сетне, протягайки грубата си длан на доктора, каза:

— Имате право, господин Жилбер. Ала, както знаете, човекът е слабо създание, егоист и непостоянен. Няма друг като вас, господин Жилбер — силен, великодушен и последователен. Кое ви направи такъв?

— Нещастието! — отвърна Жилбер с усмивка, от която се изливаше повече тъга, отколкото от ридание.

— Странно — рече Бийо, — мислех, че нещастието озлобява.

— Слабите, да.

— А ако бъда нещастен и стана зъл?

— Може би ще бъдеш нещастен, но няма да станеш зъл, Бийо.

— Сигурен ли сте?

— Гарантирам за теб.

— Тогава… — промълви Бийо.

— Тогава? — повтори Жилбер.

— Тогава оставам. Ала си знам, че пак ще падам духом, при това неведнъж.

— И всеки път ще съм до теб, Бийо, за да те подкрепям.

— Така да бъде — въздъхна арендаторът.

И хвърляйки последен поглед към трупа на барон Дьо Шарни, който прислугата на двореца се готвеше да вдигне на носилка, каза: