Александър Дюма - Анж Питу

Ето какво се случи няколко часа след вика на ужас, изтръгнал се от кралицата, в момента, когато, заедно с краля и децата си, тя напускаше Версай, където вече никога нямаше да се върне, в малък, влажен от дъжда вътрешен двор, който острият есенен вятър започваше да суши.

Мъж, облечен в черно, се бе навел над един труп.

Мъж в гвардейска униформа беше коленичил от другата страна на трупа.

На три крачки от тях трети мъж стоеше прав със стиснати юмруци и неподвижен поглед.

Мъртвият бе млад, двайсет и две — двайсет и три годишен мъж, чиято кръв сякаш бе изтекла през дълбоките рани в гръдта и по главата.

Гърдите му, целите набраздени от раните, бледосинкави, като че още се повдигаха от нехаещия дъх на безнадеждната отбрана.

Полуотворената уста, главата, отметната назад с израз на болка и гняв, напомняха за онзи Вергилиев стих:

„Гневна, душата [й] бързо побягна в подземното царство.“ 363 363 Вергилий, „Енеида“, песен XI, стих 830: Vita […] cum gemitu fugit indignata sub umbras — бел.фр.изд.

Човекът в черно бе Жилбер.

Коленичилият офицер беше графът.

Мъжът встрани бе Бийо.

Трупът беше на барон Жорж Дьо Шарни. Жилбер, наведен над него, го гледаше с онази върховна втренченост, която при умиращия задържа живота, готов да избяга, а при мъртвия призовава обратно почти отлетялата душа.

— Студен, вцепенен. Той е мъртъв, съвършено мъртъв — каза Жилбер най-накрая.

Граф Дьо Шарни изпусна едно дрезгаво стенание и притискайки в ръцете си това безчувствено тяло, избухна в разтърсващи ридания, от които лекарят изтръпна, а Бийо свря глава в ъгъла на малкия двор.

После изведнъж графът вдигна отново трупа, подпря го с гръб на стената и се отдръпна бавно, гледайки все така дали мъртвият му брат няма да се съживи и да го последва.

Жилбер остана приведен на едно коляно, отпуснал глава на ръката си, вглъбен, ужасен, неподвижен.

В миг Бийо излезе от мрачния ъгъл и се приближи до него.

Той не чуваше вече риданията на графа, които бяха разкъсали сърцето му.

— Уви! Уви, господин Жилбер! — поде арендаторът. — Явно това е гражданската война и всичко, което бяхте предсказали, се случи. Само че стана по-бързо, отколкото си мислех, а и вие самият сте мислили. Видях да убиват онези негодници, които бяха непочтени хора. Ето че виждам да убиват тези негодници, които са почтени хора. Видях да колят Флесел, господин Дьо Лоне, Фулон, Бертие. Разтреперих се целият и изпитах ужас от другите! И при все това онези там бяха злодеи. Тогава, господин Жилбер, вие предрекохте, че ще дойде ден, в който ще убиват почтените хора. Убиха барон Дьо Шарни. Вече не треперя, а плача. Вече не се ужасявам от другите, а се страхувам от себе си.

— Бийо… — промълви докторът.

Ала без да го чува, арендаторът продължи:

— Ето един нещастен момък, когото убиха, господин Жилбер. Той беше войник, той се сражаваше. Не убиваше, но го убиха.

Бийо изпусна въздишка, излязла сякаш от дълбините на душата му.

— Ах, този клетник! — простена той. — Виждал съм го като дете да отива от Бурсон във Виле-Котре на своя малък сив кон, носеше хляб на бедните по заръка на майка си. Беше хубаво русо дете с розово лице, с големи сини очи. И винаги се смееше. Странно наистина! Откакто го зърнах там, проснат, окървавен, обезобразен, пред очите ми е все онова усмихнато момче с кошницата в лявата ръка и торбата в дясната. Ох, господин Жилбер! Мисля, че това ми е предостатъчно, нямам желание да виждам повече, защото вие го казахте, един ден ще стигнем дотам, да ви видя и вас да умирате, и тогава…

Жилбер леко поклати глава.

— Бийо — прекъсна го той, — бъди спокоен, моят час още не е дошъл.

— И така да е. Но моят е дошъл, докторе. Имам жита, които гният, земи, които стоят необработени. Семейство, което обичам, и го обичам десетократно повече, гледайки този труп, когото близките му оплакват.

— Какво очаквате да ви кажа, драги мой Бийо? Да не би случайно да предполагате, че ще събудите състрадание у мен?

— О, не! — отвърна простодушно арендаторът. — Жаля се, защото страдам, и понеже да се жалиш не води до нищо, смятам да си помогна и да се утеша по свой си начин.

— Което ще рече?…

— Което ще рече, че изпитвам желание да се върна във фермата си, господин Жилбер.

— Пак ли, Бийо?

— Ех, господин Жилбер! Виждате ли, има там един глас, който ме вика.

— Внимавайте, Бийо, този глас ви съветва да дезертирате.

— Не съм войник, за да дезертирам, господин Жилбер.

— Онова, което ще направите, Бийо, е дезертиране, не по-малко осъдително от дезертирането на войник.