После продължи, обръщайки се към Лафайет:
— Елате, господине, имам да говоря с вас.
И понеже Жилбер понечи да се отдръпне, додаде:
— Вие не сте в повече, докторе, елате.
И поведе Лафайет и Жилбер към кабинета си.
Кралицата ги проследи с поглед и когато вратата се затвори, рече:
— Ах! Днес трябваше да бягаме. Днес все още можеше. Утре навярно ще бъде твърде късно!
И излезе, за да се прибере в покоите си.
В миг едно ярко зарево, подобно на отблясък от пожар, освети прозорците на двореца.
Това бе огромен огън, на който печаха късовете месо от мъртвия кон.
54.
Нощта на 5 срещу 6 октомври 351 351 Източници — Мишле. „История на Френската революция“, книга II, глава IX; Мадам Кампан. „Спомени“ — бел.фр.изд.
Нощта бе тиха, Събранието остана да заседава до три сутринта.
В три часа бяха изпратени двама разсилни, които обиколиха Версай, околностите на двореца и парка.
Всичко бе или изглеждаше спокойно.
В полунощ кралицата бе пожелала да излезе през портата за Трианон, но националната гвардия беше отказала да я пусне.
Тя бе изложила страховете си и й бяха отвърнали, че във Версай е в по-голяма безопасност, отколкото където и да било другаде.
Мария-Антоанета се бе оттеглила в малкия си апартамент и наистина се беше успокоила, виждайки, че е охраняван от най-сигурните й хора.
При вратата беше съзряла Жорж Дьо Шарни. Той бе въоръжен, облегнат на една къса пушка, каквито гвардейците носеха подобно на драгуните. Това противоречеше на обичайните правила — гвардейците от вътрешната охрана дежуряха само със сабите си.
Тя се беше приближила до него.
— А, това сте вие, бароне! — бе казала.
— Да, мадам.
— Винаги верен!
— Не съм ли на поста си?
— Кой ви изпрати тук?
— Брат ми, мадам.
— А къде е брат ви?
— При краля.
— И защо при краля?
— Защото е глава на семейството и в това си качество има правото да умре за краля, който е глава на държавата.
— Да — рече Мария-Антоанета с известна горчивина, — докато вие… вие имате правото да умрете само за кралицата.
— Ще бъде голямо щастие за мен, мадам — поклони се младият офицер, — ако някога Бог отреди да изпълня този дълг.
Тя понечи да се оттегли, ала едно подозрение я бодна в сърцето.
Спря се и като обърна наполовина глава, попита:
— А… графинята, какво става с нея?
— Графинята, мадам, се прибра преди десетина минути и помоли да й сложат легло в преддверието на апартамента на Ваше Величество.
Мария-Антоанета прехапа устни.
Невъзможно бе член на това семейство Дьо Шарни да бъде уловен, че пренебрегва дълга си.
— Благодаря, господине — каза кралицата, чаровно правейки му знак едновременно с ръка и глава, — благодаря ви, че бдите така добре над кралицата. Вие ще благодарите от мое име на брат си за това, че бди така добре над краля.
И с тези думи тя го остави. В преддверието намери Андре, която не бе легнала и почтително я чакаше. Не се сдържа и й протегна ръката си.
— Току-що благодарих на девера ви Жорж, графиньо — рече й. — Заръчах му да благодари на съпруга ви, а сега е ред да благодаря и на вас.
Андре направи реверанс и се отдръпна, за да пропусне кралицата, която влезе в спалнята си.
Мария-Антоанета не й каза да я последва; тази преданост, от която обичта и привързаността се бяха изпарили, и все пак, макар и ледена, си оставаше преданост до смърт, я караше да се чувства неудобно.
И така, в три сутринта всичко беше спокойно.
Жилбер бе излязъл от двореца заедно с господин Дьо Лафайет, който, прекарал дванайсет часа на коня, падаше от умора; на вратата беше срещнал Бийо, дошъл с националната гвардия; той бе видял Жилбер да тръгва и мислейки, че докторът би могъл да има нужда от него, се беше втурнал подире му, както кучето настига господаря си.
Та в три часа всичко бе спокойно. Събранието, отдъхнало си след огледа на разсилните, се беше оттеглило. Надяваха се, че този покой не ще бъде смутен.
Ала бяха пресметнали зле.
Обикновено при народните движения, които подготвят големите революции, настъпва един момент на застой, в който се смята, че всичко е свършено и може да се спи спокойно.
Това обаче е заблуда.
Зад хората, които са в първите редици, има такива, дето изчакват пробивът да бъде направен и да дойде времето, когато, уморени или удовлетворени, но и в единия, и в другия случай нежелаещи да отидат по-далеч, първопроходците си почиват.
Тогава тези непознати люде, мистериозни агенти на съдбовни страсти, плъзват в мрака, подхващат нещата оттам, докъдето са стигнали, и тласкайки ги до крайност, ужасяват при събуждането им онези, които са проправили пътя и са спрели по средата, мислейки, че са го изминали целия, че целта е осъществена.
Читать дальше