Кристина Скай - Рубинът

Но заедно с тези усещания, тя долови и вкуса на страха.

— Не мърдай — пророни едва доловимо Пейгън.

— Няма значение какво чувстваш, важното е да не издадеш с движение страха си.

Жената звучно преглътна.

— К-кого го е страх? — прошепна в отговор тя.

По-едрият леопард леко отпусна глава. Огромните му зелени очи сякаш раздираха душата й със злокобните нокти на страха.

И въпреки че кръвта й кипеше, а краката й бяха странно омекнали, Синамон не помръдна.

Минутите се точеха една след друга, кошмарно дълги. С всяка измината секунда тя се убеждаваше, че ей сега ще припадне. И ще стане плячка на зверовете… Ръцете й конвулсивно се вкопчиха в слабините.

— Не се бой, мила.

Думите му бяха като полъх, по-тихи и от най-тихия шепот. Дори леопардът едва ли ги бе различил. Но те достигнаха до Синамон като спасителна подкрепа точно в момента, когато вече със сигурност знаеше, че губи съзнание.

На другия край на плажа хищникът изръмжа, заби нокти в пясъка, а после бавно се обърна и без да бърза се върна при женската си. Не мина секунда и леопардите се скриха в пъстрата сянка на джунглата.

Двете човешки същества на брега още не смееха да помръднат в очакване те да се върнат отново.

— Благодаря ти, Господи! — Синамон нямаше сили да откъсне очи от тъмната, непроницаема стена на джунглата, да повярва, че е останала жива.

В този миг тя се олюля. Лицето й посивя като посипано с пепел. В момента, в който осъзна, че опасността наистина е отминала, силите я напуснаха. Коленете й се подгънаха.

Но до нея се озова Пейгън. И той я подхвана.

Пейгън бавно отпусна почти безчувственото й тяло върху пясъка, ръцете му здраво придържаха кръста й. После легна до нея. Тя чуваше забързаното му дишане, усещаше дъха му.

— Мъжкият беше съвсем близо, по дяволите. Може би току-що бяха заситили глада си и сега само се разхождаха, за да смелят храната. Ако не е било така, Бога ми, едва ли сега щяхме да сме още тук.

Очите й се разшириха от ужас.

— Но ти… ти ми каза, че…

— Съжалявам, но трябва да си призная, че те излъгах, Angrezi — чувствените устни на Пейгън се разтвориха в усмивка. — Нима щеше да е по-добре да знаеш истината? Че по всяка вероятност зверовете всеки миг ще ни разкъсат на парчета и ще вечерят с нас?

Буцата, която застана на гърлото й, едва не я задуши. В момента Синамон бе разкъсвана между благодарността, която изпитваше към мъжа, който спаси живота й, и омразата към същия този мъж, който така подло я бе излъгал.

Гневът й се стори по-добър начин на поведение. Синамон се вкопчи в него като в оръжие, борейки се със замайващата топлина, която заливаше тялото й при допира с неговото.

— „Да си призная, излъгах.“ Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

Пейгън свъси вежди.

— Нима трябваше да рискувам и да ти позволя да изпаднеш в истерия? Нищо друго не би настървило по-светкавично леопардите.

— Аз?… Аз да изпадна в истерия?!

— Та ти в момента точно това правиш, Angrezi .

Почервеняла от срам, тя гневно го заудря по раменете.

— Аз не се поддавам на истерия, господин Пейгън. Поддавам се на гнева си. На силната си ярост ! Ти си ме имал за някаква наивна, плиткоумна глупачка и за това си ме излъгал…

Синамон размахваше бясно ръце, опитваше се да докопа лицето му. В един момент той рязко се пресегна и хвана китките й.

— Това беше единственото разумно нещо, което можех да направя, малката!

— Да ме измамиш! Все едно че съм някакво недоразвито хлапе… Да ме накараш да повярвам, че ти владееш положението… — трепереща от гняв, Синамон си пое дълбоко дъх.

Устните му нервно се свиха.

— По дяволите, тъкмо щях да те похваля за хладнокръвието ти.

Пребледняла от ярост, тя не закъсня с отговора си:

— Може да съм нова тук, господин Пейгън, може да нямам никакъв опит в джунглата, но не си мисля, че едва ли не…

— Точно тук е проблемът ти, малка глупачке. Ти мислиш едва-едва .

Синамон безпомощно се извиваше в силната му хватка.

— Аз спасих живота ти, кучи сине! Изпълних ролята си безпогрешно и ти дяволски добре знаеш това!

— Явно много те бива да играеш роли…

— Ти защо… — Внезапно тялото й се вкочани, дъхът й секна. — О, Боже… — Тя затвори очи и се олюля в здравата прегръдка на Пейгън. Болката сякаш впи дълги остри нокти в главата й. — Н-нее…

Той я притисна още по-плътно към себе си.

— Синамон? Какво става ?

Но тя не отговори. В главата й сякаш бушуваше ураган. Съзнанието й бе засипвано с искрящи багри, с диви, пронизителни гласове. Така както бурята изкоренява дървета и вятърът помита след себе си клони и пръст, така в главата на Синамон се гонеха огромни черни сенки, откъслечни разговори. Пред очите й се разливаха размазани очертания на нечие мрачно лице, устните му бяха разтегнати в ледена, неестествена усмивка. В този миг я заля страхът. Страх, несравним с този, който изпита при срещата с леопардите.