Кристина Скай - Рубинът

— Нямаш късмет. Дебелият ти приятел така и не се научи да връзва възли.

Григс псуваше, а Пейгън се изправи на крака, все още леко залитайки. Някаква тъмна сянка премина над главата му. Той вдигна поглед и видя как лешоядите вече кръжат над жертвата си.

В този миг откъм пътеката, там където зелената стена на джунглата граничеше с плажа, се чу плътен, протяжен рев.

Преди още да е заглъхнал, Пейгън вече бягаше към пушката си, забравил за Григс, за Сами, дори и за Ръксли, пред лицето на новата опасност.

Пейгън хладнокръвно взе пушката от омекналите ръце на спътничката си и се обърна.

Ниските храсти в началото на плажа леко се раздвижиха. Смразяващ рев разцепи въздуха.

— Леопарди — дрезгаво каза Пейгън. — Два, доколкото чувам. Застани до мен, Синамон.

Нов шум, този път откъм брега, насочи вниманието му на там. Григс и приятелят му вече се бяха втурнали презглава на юг.

— Но те… ще избягат.

— Остави ги — сухо отговори той. — Няма да стигнат далече. Нямат оръжие, а нощта вече се спуска.

Синамон осъзна, че мъжът до нея е прав. Поради напрежението досега, тя не бе забелязала как слънцето плавно потъва в морето. От дневната светлина бе останала само една разпокъсана тъмночервена ивица, която леко потрепваше над западния хоризонт.

— Господи, какво ще правим сега?

Пейгън напрегнато се вглеждаше в надвисналата растителност в края на плажната ивица. Долната му челюст се стегна.

— Ще чакаме.

Д-да ч-чакаме…

— Никога да не ти идва наум, че би могла да се обърнеш с гръб към леопарда, Angrezi . При големите котки това създава впечатлението, че бягаш. А нищо не ги предизвиква към нападение толкова бързо, колкото и най-малкият намек за страх. Помни това, ако ти се случи да се загубиш в джунглата.

Пребледняла от страх, Синамон наблюдаваше раздвижената гора.

— Ако трябва честно да си призная, нямам ни най-малкото намерение да се губя в джунглата. А и не мисля, че идеята ти да чакаме е от най-добрите.

— Аз имам пушка, малката — промърмори Пейгън, изтривайки с ръка кървящото си чело. — Прави, каквото ти казвам. Или не вярваш в точната ми стрелба.

— Не точната ти стрелба ме тревожи, а пушката. Цевта е пълна с пясък.

Черните му като оникс очи се присвиха.

— Откъде ги разбираш тези неща?

Дъхът й секна. Синамон осъзна, че сама не знае отговора. Собствените й думи й се видяха също толкова странни, колкото и на него. Жената погледна студения, метален приклад на пушката, сякаш там се криеше отговорът.

— Не… не знам.

Пейгън огледа оръжието и рязко изруга.

— Права си, Angrezi Пълна е със пясък. А това значително променя нещата.

В този миг дълга сянка пропълзя под храсталака. Голямата котка сякаш изплува от джунглата и спря до сами бряг, неподвижно втренчена в двете човешки същества. Златисто-кестенявата й глава беше напрегнато изправена. Гъвкавото й тяло сякаш попиваше отблясъците на слънцето. Очите й светеха като смарагди.

Това бе приказно красива гледка, която Синамон не бе виждала досега в живота си.

И смъртно опасна.

Леопардът леко замаха опашката си и от гърлото му излезе дълбоко, плътно ръмжене.

— П-Пейгън?!

— Ти знаеш, че с пушката не може да се стреля каза тихо той. — И аз знам това. Леопардът обаче не знае Синамон. А, повярвай ми, и те, като хората, никак не обичат да бъдат мишена на нечии огън.

Тялото на жената до него затрепери. Леопардът срещу тях отметна леко глава назад и издаде отново нисък, гърлен рев.

В същия миг, сякаш поканена, от сумрака на зеленината излезе още една котка.

— По дяволите, това е женската му — прошепна Пейгън.

Двете животни бяха великолепна двойка. Петнистата им козина отразяваше последните кървавочервени слънчеви лъчи и светеше с медени отблясъци.

След като внимателно подуши въздуха, мъжкият направи още една бавна крачка по плажа. Женската остана зад него.

Пейгън вдигна пушката си и зареди. Звукът от прищракването на затвора отекна в тишината.

Ушите на женската се наостриха. Мъжкият леопард замръзна на място, зелените му очи стрелнаха внимателно мъжа с пушката.

Времето сякаш спря своя бяг. Синамон премигна. Сега сетивата й бяха изострени от опасността и тя възприемаше хиляди усещания, всяко едно със своя отделна болезнена сила.

Вятърът пилееше влажните й коси по раменете, твърдият подгъв на мъжката риза жулеше бедрата й. Кожата по гърба я щипеше от засъхналата морска сол и полепналите пясъчни зрънца. Англичанката чувстваше хладния и свеж полъх на вятъра, долови също аромата на нощните цветя.