Кристина Скай - Рубинът

Двоумението на мъжа напълно потвърди въпроса.

— Така си и мислех. Сега, вдигнете тази отрепка и вържете ръцете му. Не ми се ще да избяга.

Григс неспокойно се размърда и изруга. Мъжът до него зацъка с език.

— Е, шефе, май почва да ни командва жена , а?

— Затвори си устата, Сами, освен ако не искаш аз да ти я затворя.

— Не-е, шефе — отговори неохотно дебелият.

Пръстите му стегнаха още по-здраво скална на Пейгън, сякаш набиваха стъкла в мозъка му. — Е, и какво ще правим с тоя?

Мъжът с лице на ястреб се бе вторачил в жената с пушката. „По дяволите тези огнестрелни оръжия — мислеше си раздразнено той. — Хиляди пъти бих предпочел нож. Да ме вземат мътните, ако тази полугола кучка знае как да си служи с тази проклета играчка.“

— О’кей, не е нужно да ме държиш на прицел. Чакаме приказката ти.

Той даде знак на дебелия.

— Нали чу какво ти каза, Сами. Вържи го!

— Но господин Ръксли каза…

— Вържи го, по дяволите !

Псувайки под носа си, дебелият извади едно дълго тънко въже. Ръцете му трепереха от яд, докато връзваше китките на Пейгън здраво зад гърба му.

— Само че ти ще му обясняваш, чуваш ли?

— Много добре те чувам, а ти прави каквото ти казват и не ми създавай проблеми. Точно , каквото ти казват, разбра ли?

Между двамата настъпи напрегнато мълчание. След секунда дебелият сви рамене.

— Дадено, Григс. Както винаги. Ти си шефът.

— Добре е да не забравяш това.

Ругаейки, водачът им се обърна към жената с пушката. Той забеляза, че предпазителят е свален, което само още веднъж потвърди първоначалното му впечатление, че тя не е за пренебрегване.

Дали казваше истината обаче, беше съвсем друга работа.

— Изглежда ти печелиш. А сега, какво?

„Какво наистина?“ — размишляваше напрегнато англичанката, знаейки че най-добре ще бъде да приключат колкото може по-скоро.

Тя хладнокръвно посочи с дулото пътеката, по която двамата с Пейгън бяха дошли до брега.

— Конете ви там ли са вързани?

— Може да са, може и да не са — Григс присви очи. — Ръксли с какво ти каза, че ще дойдем?

Прониза я страх. Тя нямаше и най-малката представа какво е планирал Ръксли, но никога не би позволила този мръсник да се досети за това. Тя престорено небрежно сви рамене.

— Трябваше да получа подкрепление от морето. Преди две нощи дойдоха няколко мъже с лодки. — После тя хвърли убийствен поглед към Пейгън. — Той обаче ги откри пръв. Дори нямах възможност да взема парите си — добави тя с омраза.

Григс смръщи подозрително вежди.

— Е и… Къде са те сега? Просто изчезнаха, така ли?

Тя успя да го изгледа спокойно. „Измисли нещо и то такова, че да изглежда правдоподобно!“

Какво й бе разказвал Пейгън за животните в джунглата? Бяха се натъкнали на питон… Не, не вървеше. Маймуни? Не…

— Нима не знаете? Честно казано, гледката не беше от най-приятните. — Гласът й стана леден. — Пейгън им видя сметката, а тигърът се справи сам с останалото.

Тя се опитваше да не поглежда към Пейгън, боейки се да не види в очите му упрек, че налудничавата й история няма да мине.

Григс я изгледа изкъсо.

— Тигър ли?! — повтори след нея дебелият, нервно пристъпвайки от крак на крак. — Не си ни споменавал за тигри, Григс — изхленчи той.

— Не съм, защото в Цейлон няма тигри, тъпанар скапан! — изсъска рязко водачът им, без да отделя изпитателния си поглед от лицето на жената.

— Е, разбира се, предполага се, че няма — прекъсна го рязко тя. — Поне до преди шест месеца. Но точно тогава забелязаха един. Бог знае откъде беше дошъл.

„Помогни ми, Пейгън!“ , молеше се тя.

— Следите му още личат по пътеката, на около четири мили от лагера. Не оставял нищо от жертвите си. — С кисела гримаса, която се надяваше да вземат за неприязън, англичанката се приближи до Пейгън и навря лицето си в неговото. При вида на кръвта му едва не й прилоша, но тя се опита да скрие вълнението си зад омръзналото си лице, което трябваше да демонстрира хладно презрение.

— Нещо ми подсказва, че ти през цялото време си знаел, че наоколо се разхожда тигър? Така ли е? — запита го тя.

„Сега останалото зависи от тебе“ , помисли си нервно тя.

— Тигри?! Всемогъщи Боже! — Сами се обърна към пленника си. — Копеле, тая кучка истината ли казва?

Преди да отговори, Пейгън трябваше да изплюе кръвта, събрала се в устата му. Той се бореше с болката. Окото му бе толкова подуто, че едва виждаше. Но Пейгън съсредоточи цялото си внимание върху слабичките пръсти, докоснали брадичката му, усещайки треперенето им.