Кристина Скай - Рубинът

Jo hoga, so hoga.

Но Пейгън знаеше, че въпреки болезнената неудовлетвореност, той се стремеше да задържи мига, да чувства по-дълго топлото търкане на гордите й гърди до зажаднялата си кожа, здравата прегръдка на стегнатите й бедра.

Тялото му гореше от порива на природата, но той искаше точно това. Дори смъртта в този момент му се струваше приятна.

Ноктите й дълбаеха гърба му. Тя трепереше, топлите й сладки устни докосваха врата му.

Пейгън стенеше, без да издава звук, сладкото мъчение се увеличаваше безкрайно.

„Помисли си за нещо друго, глупако! Мисли за каквото искаш, само не и за това, че и на нея й е хубаво и че ти искаш този миг да продължава вечно!“

Слабините й сякаш се отвориха и обгърнаха като мека възглавница твърдата му мъжественост. Той внезапно си пое дъх.

Синамон нервно отпусна ръце и отметна назад глава. До този момент тя бе стискала конвулсивно гърба му.

— Пейгън? Какво стана? Да не би… да те нараних…

„О, Синамон, само да знаеше! Да знаеше как искам да ме нараниш още по-дълбоко, да слеем голите си тела, да страдаш от изгарящ копнеж аз да проникна в теб… Да изгорим заедно в пожара на страстта и от телата ни да останат само тлеещи въглени, само ситна, разпиляна от вятъра пепел…

Може би тогава бих забравил…“

С тихо проклятие англичанинът се опита да не издаде вътрешната борба на страстта и стисна устни. Скулите му рязко се очертаха.

— Да ме нараниш? Всичко бих понесъл, Angrezi , въпреки че — признавам — ноктите ти са доста остри.

После бързо напъха ръцете й в ръкавите на ризата и закопча копчетата. Когато я отдели от себе си, почувства истинска болка. Дългите му пръсти се заровиха в разрешената му коса. Пейгън мрачно огледа брега.

— Къде, по дяволите, съм оставил проклетата пушка?

Но не пушката, не дори белия пясък на плажа видя той. Погледът му срещна очите й, замъглени от вълната на желанието, заляла тялото й, предизвикала този неудържим трепет. Сега у нея нямаше и следа от коравосърдечната изкусителка, каквато беше преди да познае болката. Тя сега бе просто едно невинно момиче, поело дълбоко дъх и изведнъж събудило се, за да познае порива на страстта.

Господи, как му се искаше той да й покаже останалото…

В този миг някакъв звук, едва различим сред равните пориви на вятъра и плисъка на вълните, прикова вниманието му.

Но беше твърде късно.

Лекото поскърцване на нечии предпазливи стъпки върху пясъка предупреди Пейгън, че вече не са сами.

Те бяха трима, огромни мургави мъже, готови на всичко.

„Професионалисти“ , помисли си Пейгън, забелязвайки как го обграждат от три страни.

А той като последен глупак, бе забравил пушката си.

Пейгън присви очи, огледа се светкавично наляво и надясно, пресмятайки шанса си да им се изплъзне, ако побегне.

Той изобщо нямаше шанс. До него стоеше жена. Той би им избягал, но не и тя .

— Т-това твои приятели ли са? — дочу едва доловим шепот.

— Де да бяха — отвърна тихо Пейгън. Внезапно погледът му стана напрегнат. Той мярна издължения силует на пушката си там, където я бе захвърлил, прикрита в сянката на камъка.

За щастие, тримата все още не бяха я забелязали.

— Чуй ме внимателно, Синамон. Не след дълго тук ще стане доста горещо. Ако ме отведат, ти трябва…

Внезапно думите му секнаха. Защо да се тревожи за нея ? Това бяха хора на Ръксли. Следователно тя не бе в опасност.

Опасността грозеше единствено него .

Но по разширените й от страх очи Пейгън разбра, че Синамон все още не е осъзнала този факт. А това до някъде щеше да му бъде от полза…

— Не се обръщай! — нареди й тихо той. — Когато ти кажа, тръгни към онзи камък.

Докато й говореше, той бързо разкопча двете копчета на ризата и леко разтвори деколтето, за да се вижда кадифената й кожа.

Малките подробности бяха особено важни.

— К-какво правиш?

— Просто правя нещата да изглеждат по-истински Angrezi . Не, не ги гледай. Опитвам се да си откупя малко време, нали разбираш?

Той сграбчи тялото й, разигравайки истински образец на мъжественост.

Прошепнатите думи, обаче, бяха съвсем различни от разгорещените му движения.

— Стреляла ли си с пушка, Синамон?

Ръцете му не преставаха да я опипват. Придърпвайки я към бедрата си, той имитираше задъханите тласъци на обладаването.

— С П-пушка? Аз… не… мисля, че не — възкликна от учудване тя.

„Защо да й се сърдя?“ — помисли си Пейгън проклинайки Ръксли, че въвлича жена в играта.