Кристина Скай - Рубинът

Но тя не падна върху твърдия пясък, а върху топлата му мускулеста гръд и го повлече със себе си Осъзнала какво се е случило, гореща вълна обля тялото й.

— П-пусни ме! — изкрещя тя. — Ти получи единствено това, което заслужаваше.

Пръстите му, с полепнал по тях пясък, се спряха само на сантиметри над лицето й.

— Не, няма да те пусна, докато не разбера за какво заслужих втория удар, Синамон.

Проклинайки непослушния си език, тя се извиваше лудешки под него. Но всяко нейно движения я плъзгаше още по-плътно към каменните му бедра, към загорялата му от слънцето кожа, към…

Разширени от ужас, очите й отново срещнаха лицето му.

— С какво заслужих втория удар, Angrezi . Кажи ми!

И сякаш, за да потвърди сериозността на намеренията си, Пейгън пусна една тънка струйка пясък върху лицето й.

Синамон се давеше, задушаваше я горещината на тялото му. „По дяволите, огромен е!“ И въпреки че го мразеше, тя сега се почувства добре в топлото, кипящо от живот пристанище на неговата мощ.

Очите й станаха огромни.

Да, тя наистина го мразеше! Мразеше го, мразеше го…

Едва сега почувства болката от острия сблъсък. Колената и бяха омекнали, зърната й се втвърдиха при допира с гърдите му.

— С надменността си! — изкрещя неистово тя. — Помисли си, че ме е грижа за теб!

Тя се извиваше в прегръдките му, отчаяна, че не може да избяга, да скрие издайническото вълнение на тялото си.

Още една струйка пясък посипа лицето й. Този път тя беше благодарна за това, защото се надяваше, че това ще отвлече вниманието й от срамното потрепване на гърдите, от сладостната жар, обляла слабините й.

Но напразно… Нищо не можеше да ги скрие.

— Лъжеш! — гласът му бе плътен и галещ.

Пейгън се намести под нея, чувствайки всичко.

После бавно мушна бедрото си между краката й с искрящ от напрежение поглед.

Всеки бавен, упойващ удар бе неистово блаженство за нея.

И истински ад.

Сърцето й биеше лудо. Заливаха я огнени вълни. Но тя никога не би си позволила той да узнае това.

— Искаш да знаеш истината ли? Е, добре тогава.

— Мразя те !

Устните му се разтегнаха във вълча усмивка. Той не отмести погледа си от червените петна по лицето й.

— Значи ме мразиш… О, Синамон, та тогава аз обичам да ме мразиш.

Бедрото му я притисна по-високо и тя конвулсивно потръпна.

Изведнъж усмивката му изчезна. Лицето му потъмня от желание. В този миг той сам бе безпомощен пред порива на първична, дива страст.

— Целуни ме, Angrezi ! Целуни ме поне веднъж. Така, както би искала!

Дланите му се отпуснаха и пясъкът посипа полата й.

Той вече я целуваше.

А тя… Боже мой, тя също. Така, както бе поискал.

Пейгън почувства устните й да се отдават и тялото му внезапно се стегна. Влажните му устни се впиха в нейните, жадни за топлина, а не за женска престореност. Езикът му се опитваше да се прокрадне през все още стиснатите й устни.

Синамон трескаво се мяташе отгоре му, търсейки… сама не знаеше какво. Простена. Пейгън се усмихна.

Внезапно тя осъзна, че пръстите й мачкат раменете му, а бедрата й жадно се разтварят, за да приютят твърдия му член.

Огнена вълна заля лицето й.

С див стон Синамон се претърколи на земята и с мъка се изправи на крака.

„Боже мой, аз…“ Пръстите й се свиха в юмрук, после нервно се изпънаха. „Господи, в какво същество съм се превърнала!…“

Тя побягна заслепена по брега. Далеч от проницателния, всевиждащ взор на Пейгън, далеч от издайническия трепет на собствената си плът.

Далеч от срамното откровение на страстта…

— Angrezi , спри! — той промърмори някакво проклятие. — Ти не можеш…

Тя не обърна внимание. Защо си бе позволила така изцяло да се отдаде?

Сълзи замъгляваха очите й. Спъна се в един голям камък близо до водата и с мъка се задържа да не падне.

Пръстите й се нахвърлиха трескаво върху копчетата на блузата. Останала по въздушно лек корсаж, тя се втурна да развързва надиплените си фусти, докато най-после изрита и тях.

Корсета си, естествено, не можеше да свали. Но защо не чорапите?…

Синамон сръчно нави копринените си чорапи почти до колената.

После се хвърли към водата.

Свежата милувка на вълните обля лицето й. Сега тя усети ласката на хладните, сатенени води, на гальовното, спокойно течение. Само те биха я избавили от спомена за срамното разголване на желанието й.

Вълната се отдръпна, плискайки се в нозете й. „Истински рай“ , помисли си тя, навлизайки още по-дълбоко и почувства как изпепеляващата жега на джунглата бавно се отдръпва.