Кристина Скай - Рубинът

Чертите на лицето му се изостриха. Остави чашата и бръкна в джоба си, откъдето извади малък ключ, закачен на златна верижка. Наведе се и го пъхна в най-горното чекмедже на бюрото си. Извади кутия, изработена от махагон и палисандрово дърво.

Вътре кутията беше тапицирана със снежнобял сатен. Докато я гледаше втренчено, в очите му неочаквано лумна пламък.

Толкова дяволски близко!

Крейтън трябваше само да го грабне, преди да убие този глупак сър Хъмфри. Но явно някой го беше изпреварил и беше изчезнал с рубина.

Очите му се премрежиха. Безкръвните му пръсти нежно и благоговейно галеха сатена. С всяко движение огънят в очите му се разгаряше.

Но не биваше да бъде нетърпелив, каза си мъжът, докато докосваше мекия плат.

Скоро щеше да притежава своя рубин, заедно с всичко останало, което желаеше. Никакви земни или небесни сили не можеха да го спрат.

А най-малко някаква си твърдоглава незначителна жена.

Самодоволно си помисли, че най-хубавото от цялата работа, щеше да бъде да види лицето на Деверил Пейгън, когато той разбере какво е изгубил.

„По дяволите този недодялан червей!“

Побесняла от гняв, тя втренчи синьозелените си очи в широкия му гръб. В тях святкаха искри. В началото той бе подмамил тялото й с тази наслада, така изненадваща, която не можеше да контролира с разума си. А после, после си позволи нахалството да се подиграе на отговора й — какво по-голямо доказателство за подлата му същност.

„Кучи син! Безцеремонна долна твар!“

Внезапно дъхът й секна. Растителността, която потискащо надвисваше досега над тях, бе сменена от открито светло пространство. Остър пронизващ вятър бръсна лицето й. Изумрудено синият цвят на морето се разстла пред погледа й. Само далеч на запад, там където слънцето потъваше в хоризонта, се бе образувало кървавочервено петно.

Студеният вятър брулеше тялото й. Вълните с ритмичен плясък се разбиваха в бялата пясъчна ивица на брега.

Пулсът й се учести. Погледът й помръкна, като забеляза как Пейгън уверено крачи по брега.

Той винаги намираше изход, нали? Добре тогава, може би и сега щеше да го намери.

Тя се наведе и загреба от топлия пясък. Напълни шепите си колкото може повече и тихо приближи към жертвата си. Пясъкът се разби със свистене във врата и раменете му и напълни яката му. Този звук страшно й хареса.

Много добре! Той си бе заслужил това неприятно усещане за това, че…

За какво? За това, че я бе целувал, когато беше зашеметена? За това, че бе накарал сърцето й бясно да тупти?

За това, че бе изискал насила откровеността й?

Пейгън бавно се обърна. Очите му искряха.

— Ти ще съжаляваш за това, Angrezi — устните му потръпнаха и той приближи.

Преди да успее да си помисли каквото и да било, тя загреба още една шепа пясък и я хвърли срещу него. Този път го удари в гърдите.

— Първата беше за нахалството — каза дрезгаво тя. — А втората за…

„Е, хайде кажи му!“ , обади се в нея подигравателен глас. „Кажи му, защото ти е показал лицето на собствената ти страст.“

Бузите й почервеняха.

— Е, Angrezi . — той бе толкова близо, че можеше всеки момент да я сграбчи. За нейно учудване обаче, не го направи. Погледът му бе не по-малко безжалостен от допира. — Е, и? Защо спря? Тъкмо започна да ми става интересно.

Тя наведе очи, за да ги скрие от изгарящата му проницателност.

Но това, което сега видя, още повече я изтормози. Всяко косъмче от загорелия му врат, всеки сантиметър от бронзовата му кожа й се присмиваха. Тя забеляза една малка, като мънисто капчица пот върху врата му, забеляза как белият пясък бе посребрил здравите му гърди.

Несъзнателно Синамон почувства как повдига ръка, за да погали тази бушуваща плът, за да отърси малките песъчинки от буйната му коса.

„Боже мили, нима всичко се повтаря наново? Какво става с мен?“

Опитвайки да се овладее, тя почувства как устата и пресъхва, как мускулите на шията й се вдървяват. С едва сдържан гняв, той бавно се наведе към пясъка.

В следващия миг тя вече бягаше по плажа.

Първата шепа пясък попадна малко под кръста и. Чувайки мрачния му смях, тя побягна още по-бързо.

Но при следващия бесен удар на сърцето й, той вече бе хванал полите й и я сграбчи. После бавно загъна така плата, че я принуди да го погледне.

Първо видя очите му, бляскави под полупритворените клепачи.

После видя ръката му, сграбчила шепа пясък.

Тя се мяташе, опитвайки се да се изкопчи, погледът и не се отделяше от мазолестите му ръце. Истеричното дърпане я повали на земята. Падайки, тя протегна ръка, за да се подпре.