Кристина Скай - Рубинът

Ръцете й се отпуснаха надолу като отсечени. Тя се обърна, но само след секунда загрубелите му пръсти се сключиха около китките й.

— Грешиш, Синамон — прошепна Пейгън — Някои от тези неща не са верни. А ако смяташ, че тук аз владея положението, много далеч си от истината. Последното, което имам точно сега, е контрол над самия себе си. И да ти кажа ли защо? Заради теб ! И как да се владея като погледна сочните ти устни, като гледам пулсиращата вена на шията ти! Боже, всеки път, когато зърна тези дяволски съвършени гърди с коралови зърна, очертани под корсажа ти! Не, за какъв контрол може изобщо да става дума!

Тя просто остана без дъх от неговата искреност. Заля я вълна от смущение.

Нима той искаше да каже, че…

Пейгън се извърна и намести пушката на рамото си. Върху лицето му отново падна маската на ледено безразличие.

— Засега уроците свършиха. Така че, отиваме ли на брега или не?

Внезапната му грубост я ядоса.

— Ти си жалък, отвратителен…

— Добре! — кресна той и решително се обърна назад. — Щом е така, можеш и сама да намериш пътя. А после да останеш през нощта в джунглата.

— Ще отидем, по дяволите! — в очите на златокосата му спътничка лумнаха зелени пламъци. Тя ревниво проследи случайно прокрадналия се слънчев лъч, който погали загорялото му лице. Ядът й се усили, защото не можеше да откъсне очи от играта на мускулите му при всяко негово движение.

Защото очевидно за нищо друго не беше в състояние да мисли.

Той й хвърли победоносен поглед и закрачи пред нея, без да се старае да съобразява бързия си ход с нейния. Подхвърли през рамо.

— И когато започнеш да изоставаш, Angrezi , всичко, което се иска от теб, е само да ми кажеш.

Устните й плътно се прилепиха, преди тя да се сопне:

— По-скоро налъми ще цъфнат, отколкото аз да изостана от теб!

Едва бе изрекла тези думи, когато някъде отгоре се чу шум от срутване на нещо тежко, и в краката й с трясък се строполи дебело пъстро въже. Само че това не беше въже, а питон, дълъг дванайсетина фута и поне един фут дебел. Огромната змия можеше да задуши в прегръдките си див глиган за двадесет секунди.

А човек за десет.

Лицето й пребледня като платно. Отвори уста, но не можа да произнесе нито звук.

— Дръпни се! — категоричната заповед не й позволи да задава въпроси и тя безмълвно се подчини. Той вече бе свалил пушката от рамото си. Свали предпазителя, внимателно се прицели и изстреля два куршума в главата на влечугото.

Сърцето й биеше до пръсване, когато той ритна безжизнената, все още потръпваща грамада мускули с върха на лъснатия си ботуш.

— Като се връщаме, ще го взема за Мита. Месото на питона тук се счита за деликатес. Разбира се, ако се приготви добре. Ще ти предложа да опиташ.

Тя свирепо го изгледа, докато слепоочията й продължаваха бясно да бумтят.

— Страхотна идея, господин Пейгън. Убедена съм, че месото от питон ще бъде неповторима вкусотия — каза тя с кисела усмивка. — А сега, ако незначителната демонстрация на ловджийското ти умение и мъжество вече приключи… — тя не довърши, а вместо това посочи пътеката. — Забрави ли, че слънцето скоро ще залезе?

Пламналият му премрежен поглед затанцува върху лицето й.

— О-о, помня, Синамон! Всяко проклето нещо! Дори някои неща, за които ще пожелаеш да съм забравил…

Все още усмихнат след тази двусмислена заплаха, той тръгна към брега. И не я удостои повече с внимание.

Над Сейнт Джеймс Парк валеше студен дъжд като из ведро. Тежките капки биеха по първите цъфнали в Лондон зюмбюли и барабаняха по стъклата на единствената къща в околността, чиито прозорци все още светеха в този ранен час преди зазоряване.

Но собственикът на къщата изобщо не забелязваше дъжда. Той беше слаб мъж със студени очи, който беше сам в богато мебелирана стая, украсена със старинни и скъпи вещи.

Напълни една кристална чаша със столче с отлежало бренди и я повдигна в мълчалив тост. Браво, старче, каза си, докато гледаше пречупените през кристала цветни отблясъци на течността, преди да отпие бавно с жеста на познавач, какъвто беше всъщност.

После тънките му устни се присвиха. Нека си мислят че сляпата случайност ги е събрала отново. Да, магията беше мощно оръжие, ако човек вярваше доста.

Само дето онзи глупак на „Ориент Куин“ беше объркал нещата и сега малката мръсница беше изгубила паметта си.

По устните му пробягна бегла усмивка. Може би и това щеше да бъде от полза за него. Да не пропуснеше да заплати на информатора си за тази ценна новина. Засега все още нищо не се знаеше за рубина, но това не го учудваше. Сент Сир беше твърде умен и не можеше да го съхранява на случайно място.