Кристина Скай - Рубинът

Направи опит да заговори. Ядосан на себе си, наложи му се да прочисти гърлото си, преди да каже.

— По-добре е.

— По-добре? Какво? — глухо повтори тя. Беше не по-малко замаяна.

— Гърба ти. Кървенето е спряло. По-малките рани са започнали да заздравяват. А това е добър знак! — той се намръщи. Едва успяваше да свърже две думи!

Ами когато раните й се затворят , попита го подигравателно вътрешният му глас. Ще я оставиш ли да си тръгне?

— Не! — думата сама изскочи от устата му.

— Какво не?

— Не… виждам признаци на инфекция.

Как беше успяла тази тъмноруса съблазнителна да разруши твърдите му принципи в живота и неговия непробиваем досега скептицизъм за по-малко от две денонощия?

Ей, човече, събери си акъла! Тази жена е по-опасна от тигър!

Най-после превръзката беше готова. Вдигна и оправи халата й. Тя моментално се обърна, лицето й беше пребледняло.

— Заболя ме! — очите й бяха пълни с болка и обвинение.

Той внезапно си спомни неестествената й поза, докато я превързваше. А досега винаги се бе гордял с умението си…

— Защо не ми каза?

— И какво ако ти бях казала?

Той стисна зъби. Може би наистина нямаше да има смисъл, като се има предвид състоянието, в което беше.

Проклятие! Състояние, в което все още е !

— Аз… много съжалявам, Синамон.

Тя поиска да се отдръпне, но той обхвана лицето й с ръце и го повдигна. Наруга се наум, когато видя двете бистри сълзици, отронили се но бузите й. Пое ги развълнуван с върховете на показалците си и ги постави върху устните си.

Соленият им вкус го накара да потръпне. Следващата му мисъл беше какъв ли вкус щеше да има тялото й. Сигурно щеше да бъде невъобразима наслада да го определи. В слабините му отново лумна познатият пожар.

Рязко я завъртя и я побутна към леглото, където беше захвърлена роклята й.

— Облечи се! Като се стъмни, в залива никак не е безопасно.

По лицето й се изписаха множество чувства — гняв, изненада, неувереност. Това, което той не очакваше да види, обаче, беше разочарованието, което едва забележимо се мярна в прекрасните й влажни очи.

Тържеството на мъжа в него накара кръвта му да кипне.

Тънките й пръсти мачкаха халата.

— Безопасно? Какво искаш да кажеш?

Напрегната е като кошута във вечерния сумрак , помисли си Пейгън. И е също толкова хубава.

— С падането на нощта големите котки слизат да се къпят в потоците и, разбира се, да си търсят храна. Сега ревовете им могат да се чуят по цялото крайбрежие, защото обичайните им места за къпане са пресъхнали.

Ами тигъра? — запита се мрачно Пейгън. Или и той беше още един от нощните му кошмари?

— Как да се… Какво ще…

— Носиш? — попита той с гърлен глас. — Влажен и ухаещ въздух, Angrezi . И никакви проклети дрехи.

Ако не мога да я докосна , каза си наум, то поне мога да я гледам.

Когато излизаха от заграденото място пред бунгалото задуха вятър. Леко приведена напред, англичанката поглеждаше отвреме-навреме високата фигура на мъжа пред себе си. Пушката му беше небрежно преметната през рамото. Някъде високо, от надвисналите клони се чу пронизителният крясък на маймуна, съпроводен от оркестъра на джунглата. Под зелената шапка на листата се стрелна и изчезна като ален фойерверк някаква птица.

Толкова чуждо, толкова болезнено странно и непознато!

И въпреки всичко имаше нещо мамещо в това тържество на живота, разгоряло се с нестихваща ярост — щедър изблик на цветове, звуци и жизненост, доведени до техния предел и също така безразсъдно пропилени.

Нещо й говореше, че тук, в джунглата, животът й е подчинен на това вихрено безразсъдство с усещането, че смъртта винаги е на половин крачка след нея.

Погледът й обходи тунела над нея. Сплетените клони, грубите листа и цветовете на незнайни растения с черни тичинки в сърцевината се бяха превърнали в стена. Тя мърдаше и се люшкаше, пълна с живот.

И със смърт.

Дори при надигналия се вятър въздухът все още беше тежък от миризмата на манго, червен жасмин и гниещи листа.

Животът напираше с хиляди скрити корени, изтикваше нагоре пъпки и филизи в отчаяна алчна надпревара да достигнат слънчевата светлина, която беше много, много високо над земята. Всяко растение се бореше бясно да оцелее, дори когато това ставаше за сметка на други. Някъде отдясно тя чу бесния тропот на животно, което бяга, за да спаси живота си. Този шум беше последван от остър болезнен писък.