Тимъти Зан - Тъмната сила

— Тук няма толкова много работа за него, колкото предполагах — отвърна Лея. — Голяма част от ногрите говорят основния език по-добре, отколкото очаквах.

— Върховният адмирал добре ни е научил.

— Както и баща ми, лорд Дарт Вейдър преди това — напомни й Лея.

— Да, така е — след известно време с неохота призна майката.

По гърба на Лея полазиха тръпки. Първата стъпка в освобождаването на ногрите щеше да бъде изграждането на емоционална дистанция между тях и бившия им господар.

— Този участък скоро ще бъде изчистен — каза майката и посочи към обеззаразяващите дроиди. — Ако свършат през следващите десет дни, ще успеем да засеем още този сезон.

— Допълнителната земя ще ви стигне ли, за да се самозадоволявате с храна? — попита Лея.

— Ще ни помогне доста, но няма да е достатъчна.

Лея кимна. Обля я нова вълна недоволство. За нея планът на Империята беше колкото очевиден, толкова и циничен — като контролираше внимателно почистването на почвата, върховният адмирал можеше завинаги да държи ногрите на прага на независимостта, без да им позволява да го прекрачат. Беше сигурна, че е така, а й майката го подозираше. Но нямаха никакви доказателства…

— Чуй, запознат ли си с устройството на обеззаразяващите роботи? — попита внезапно тя. Идеята се въртеше от известно време в главата й, но не беше намерила време да я провери. — Искам да разбера за колко време наличните на Онор обеззаразяващи роботи ще почистят цялата земя.

Уукито изръмжа утвърдително и продължи с поток относителни числа — явно същият въпрос му бе хрумнал и на него.

— Не ми трябва цялостният анализ — прекъсна Лея потока изчисления, предположения и изброяване на методи. — Какъв е крайният срок?

— Осем години.

— Ясно — измърмори тя, суровата истина угаси кратката искрица надежда. — Значи нещастието се е случило точно в разгара на войната, така ли?

— Все още ли вярвате, че върховният адмирал ни мами? — попита майката.

— Сигурна съм, че ви лъже — отвърна Лея. — Само дето не мога да го докажа.

— А какво ще правите сега? — смени майката темата.

Лея си пое дълбоко дъх и бавно издиша:

— Налага се да напуснем Онор. Това означава, че трябва да проникнем в космодрума в Нистао и да откраднем кораб.

— Това едва ли би било трудно за дъщерята на лорд Дарт Вейдър.

Лея се намръщи, сети се как преди малко майката се беше промъкнала зад тях без никакви усилия. Пазачите на космодрума щяха да бъдат по-млади и далеч по-добре обучени. Ногрите сигурно са били страхотни ловци, преди императорът да ги превърне в машини за убиване.

— Открадването на кораба няма да е толкова трудно — отвърна тя, като напълно съзнаваше доколко разтяга истината. — Проблемът е, че трябва да отведем Кабарак.

Майката замръзна на място.

— Какво?! — извика тя.

— Това е единственият начин — отвърна Лея. — Ако оставим Кабарак в лапите на Империята, ще го накарат да проговори. Тогава и двамата ще умрете. Вероятно ще пострада целият ви род. Не мога да допусна такова нещо.

— В такъв случай самите вие се изправяте пред лицето на смъртта — каза майката. — Пазачите няма лесно да позволят Кабарак да бъде освободен.

— Знам — кимна Лея, мислейки за двата малки живота, които носеше в себе си. — Принудени сме да поемем риска.

— Във вашата саможертва няма никаква чест — изсумтя майката на рода. — Племето кимбар няма да я впише в историята си, нито пък ще бъде запомнена за дълго от народа на ногрите.

— Няма да е в името на народа на ногрите — въздъхна Лея и изведнъж се почувства уморена от безкрайния сблъсък с разбиранията на чуждите раси. Изглежда, това я преследваше под една или друга форма през целия й живот. — Правя го, защото ми омръзна заради моите грешки да умират хора. Аз помолих Кабарак да ме доведе на Онор. Случилото се е моя отговорност. Не мога просто да избягам и да ви оставя на гнева на върховния адмирал.

— Нашият господар върховният адмирал не би се отнесъл толкова жестоко с нас.

Лея се обърна и я погледна право в очите:

— Заради мен Империята унищожи цяла планета — каза тя тихо. — Не искам това да се случи отново.

Задържа още няколко секунди погледа си в очите на майката и се извърна настрани. В главата й беше истинска каша от противоречиви мисли и чувства. Дали постъпваше правилно? Беше рискувала живота си безброй пъти, но винаги заради приятели от Бунтовническия съюз и за каузи, в които вярваше. Да направи същото за народ, който служеше на Империята, макар и не доброволно, беше нещо съвсем различно. Чубака изобщо не изглеждаше ентусиазиран, както разбираше от излъчването му и от скования начин, по който седеше до нея. Но той щеше да я последва, движен от собственото си разбиране за чест и клетвата за кръвен дълг към Хан.