Тимъти Зан - Тъмната сила

— Добре — измърмори под нос Мара и го последва нагоре по стълбичката.

— Радвам се, че най-накрая дойде — подхвърли непознатият през рамо. — Тъкмо започвах да си мисля, че са те хванали.

— И сега може да стане, ако не си затвориш устата — изръмжа Мара. — Говори по-тихо!

— Спокойно. Пуснал съм всички дроиди на кораба да чистят външния корпус и те вдигат такъв шум, че и да се опита някой да ни подслушва, няма никакъв шанс.

На теория беше прав. Но на практика… Е, ако силите за сигурност държаха под наблюдение кораба, нищо не можеше да се направи.

— Някакви проблеми при освобождаването на кораба?

— Не — отвърна мъжът. — Администраторът на космодрума каза, че случаят е доста необичаен, но не ми създаде никакви допълнителни проблеми — той се ухили широко: — Сигурно има нещо общо с подкупа, който му дадох. Между другото казвам се Уедж Антил. Приятел съм на капитан Соло.

— Радвам се да те запозная с теб — измърмори Мара. — Защо не дойде самият той?

Антил поклати глава:

— Хан трябваше да напусне Корускант по някаква спешна работа и ме помоли аз да освободя кораба. Бях разпределен за охрана на един конвой през няколко системи от тук, така че не ми представляваше никакъв проблем.

Мара го огледа набързо. От стойката и начина му на държане…

— Пилот на бомбардировач? — предположи тя.

— На изтребител — поправи я той. — Трябва да се върна, преди конвоя да е приключил с товаренето. Искаш ли да те придружа, когато излетиш от тук?

— Благодаря, не — кимна Мара, едва сдържайки желанието си да подхвърли нещо подигравателно. Първото правило на контрабандиста гласеше: „Дръж се незабележимо“, а излитането от космодрума на тази забутана планета с бляскав изтребител на Новата република след опашката не се покриваше много с представата й за промъкване тихомълком. — Предай благодарностите ми на Соло.

— Добре. А, още нещо — добави Антил, когато тя мина край него. — Хан ме помоли да те попитам дали вашите хора са заинтересувани да продават информация на онзи приятел с очите.

Мара го изгледа остро:

— Приятеля с очите?! Антил сви рамене:

— Предавам ти дословно думите му. Каза, че сте щели да го разберете.

Тя нервно облиза устни:

— Ясно. Ще предам съобщението.

— Добре — той се поколеба за момент: — Звучеше, сякаш е доста важно…

— Казах, че ще предам съобщението. Уедж отново сви рамене:

— Е, просто си върша работата. Лек полет — кимна приятелски и тръгна надолу по стьлбичката.

Мара затвори херметически люка. Все още очакваше някакъв капан и се качи на мостика. За петнайсет минути включи всички системи за подготовка за полет и приблизително още след толкова получи разрешение за излитане от въздушния контрол. Пусна агравитаторите, без никакви проблеми се издигна и се отправи към космоса.

Почти беше набрала нужната височина, за да включи двигателя за първа светлинна скорост, когато усети странно гъделичкане по врата.

— Охо! — измърмори тя на глас и набързо прегледа уредите. Не се виждаше нищо, но толкова близо до планетата това не означаваше нищо. На хоризонта можеше да изскочи всичко — от ято изтребители до имперски звезден разрушител.

Но може би те все още не бяха готови… Мара превключи двигателя на пълна мощност и беше притисната към креслото за няколко секунди, докато се задействаха компенсаторите на ускорението. От говорителя на предавателя прозвуча възмутен вик, но тя не му обърна внимание и включи компютъра, като се надяваше, че след кацането си на Абрегадо Торв е изпълнил стандартната процедура на Карде.

Така беше. Изчисленията за скока в хиперпространството вече бяха въведени в компютъра и чакаха само да започне отброяването. Тя заповяда на компютъра да направи някои дребни поправки, които отговаряха на общото галактическо отклонение за последните няколко месеца, и отново погледна през предния илюминатор.

На хоризонта се показваше масивният корпус на звезден разрушител клас „Победа“. Приближаваше към нея.

В първия момент Мара съвсем се вцепени. Опитваше се да прецени възможностите за бягство, въпреки че през цялото време съзнаваше колко безсмислени са усилията й. Командирът на звездния разрушител беше планирал появата си изключително умело — при този курс и близостта на „Небесен път“ до планетата нямаше никаква възможност тя да се изплъзне от оръдията и прехващащите лъчи на по-големия кораб достатъчно дълго, че да успее да се прехвърли в хиперпространството. Няколко секунди си поигра с мисълта, че е възможно имперският кораб да не преследва нея, че всъщност се опитва да залови оня смешник Антил, който все още беше долу. Но надеждата се изпари бързо. Един пилот на изтребител едва ли можеше да бъде толкова важен, че за залавянето му да изпратят цял звезден разрушител клас „Победа“. А и така да беше, имперските офицери от флотата не бяха такива некадърници, че да затворят капана по-рано от необходимото.