Макс Колинс: Мавърик

— Разбира се.

— Ме отвращава.

Той се изкикоти.

— Синко… никога ли не съм ти казвал, че завистта е една от характерните черти на младостта, които не си заслужава да се култивират?

— Да, прав си. Ревнувам — казах аз, сега вече наистина малко ядосан. — Какво значение има някаква малка разлика във възрастта? В края на краищата, когато тя е на сто, ти ще си само на сто тридесет и пет.

Той поклати назидателно двата пръста, в които държеше пуретата.

— На твое място щях по-внимателно да подбирам думите си. Това великолепно същество може някой ден да ти стане мащеха.

— Бе доста по-вероятно да ти стане снаха!

— Виж сега — каза той. — Това щеше да е истинска катастрофа. На теб ти липсват зрелостта и опита, които се изискват, за да се задоволят нуждите на жена като Анабел.

— Тя друго ми каза.

— Аз знам едно — каза той, като че ли бе опечален — знам това, което тя ми каза поверително за теб… и някои твои недостатъци… как да кажа… на любовната арена?

— Лъжеш, та се късаш.

Той сви рамене.

— Може би.

Тогава избухнахме в смях. Той приятно прокънтя в облицованата с фаянс баня.

— И така — каза Татко, — това, което ни остана след всичките ни усилия и блъскане, е една вносна копринена риза на стойност половин милион долара.

— Не — казах аз, като поразмислих. — По-скоро половин милион долара плюс вносна копринена риза… чантата е пълна с изрезки от каталог за селскостопански инструменти.

Нещо, което се надявах Анабел да оцени по достойнство.

Очите на Татко светнаха и усмивката му бе олицетворение на алчността.

— Добре тогава, синко, а къде са парите?

— В ботушите ми. Твоята половина е в левия.

Излязох от ваната и без да обръщам внимание на водата, която капеше от мен, отидох до нещата ни, взех ботуша с дяла на Татко и му го подадох.

В усмивката му се появи нещо вълшебно, нещо гордо, когато той извади пачките от коженото им хранилище.

Трябва да призная, че също се чувствах горд, щастлив бях от това, което аз и Татко бяхме постигнали. Той очевидно търсеше точните думи, за да изрази топлите си чувства, но за пръв път като че ли езикът му изневеряваше.

Той седна във ваната и заразглежда банкнотите. После каза топло:

— Брет… синко… трябва да ти кажа нещо!

— Какво, Татко?

— Имам чувството, че си ми дал по-малко. Тази работа не може да остане така. Трябва да се качим в стаята и да ги преброим.

— Това ще ни отнеме цяла седмица — казах аз сърдито, — като знам, че аритметичните ти способности се изчерпват с броенето на пръсти.

Той обмисляше какво да отговори, но се отказа и вместо това се усмихна лъчезарно, набута банкнотите обратно в ботуша ми. Тъй като все още бях извън ваната, сложих един стол под дръжката на вратата, в случай, че Анабел се върне.

После се върнах в топлата сапунена вода. Татко и аз лежахме и се наслаждавахме на спокойствието. Мила семейна картинка.

Започнах да си тананикам „Смайваща благодат“ и след малко татко се присъедини към мелодията. Песента звучеше плътно, силно и съвършено, отекваше в бялата баня.

И пеехме думите както, по дяволите, ни харесва.

© 1994 Макс Алън Колинс

© 1994 Уилям Голдман

© 1994 Иван Киров, превод от английски

Max Allan Collins, William Goldman

1994

Сканиране и разпознаване: vens, 2010

Редакция и SFB форматиране: beertobeer, 2010

Издание:

Макс Алън Колинс, Уилям Голдман. Мавърик

Американска. Първо издание

Издателска къща „Валент“, 1994

Печат ДФ „Балкан прес“

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17673)

Последна редакция: 2010-10-23 20:00:00

Мавърик (амер.) — недамгосано животно; разг. — отцепник, човек, незачитащ обществени и пр. норми. — Б.пр.

Игра на думи — вадя пистолет. — Б.пр.