Тери Пратчет - Еманципирана магия

Амшат я гледаше замислено. Тя усещаше, че очакват да продължи.

— Баба не обича да гледа хора, които се мотаят, без да вършат нищо — каза тя. — Тя винаги казва, че момиче със сръчни ръце никога няма да остане без работа — добави Еск, като да обясни по-добре.

— Или съпруг, предполагам — кимна едва-едва Амшат.

— Всъщност, Баба много може да каже по този въпрос…

— Сигурен съм, че е така — рече Амшат. Погледна към първата си жена, която кимна едва забележимо.

— Много добре — каза той. — Ако можеш да помагаш с нещо, можеш да останеш. А можеш ли да свириш на някакъв инструмент?

Еск отвърна на втренчения му поглед, без да й мигне окото, и каза:

— Сигурно.

И така, с минимум трудности и със съвсем малко съжаление, Еск напусна Планините Рамтоп и техния климат, и се присъедини към Зуните в дългото им търговско пътуване по Анкх.

Имаше поне трийсет баржи с поне по едно голямо Зунско семейство на всяка, и изглежда нито един съд не превозваше товар, еднакъв с някой от другите; повечето от баржите бяха завързани една за друга и ако им се приискаше малко социализиране, Зуните просто се притегляха по въжето и стъпваха на съседната палуба.

Еск се установи да живее в руната вълна. Там беше топло, миришеше малко като Бабината къща и, далеч по-важното, означаваше, че никой няма да я безпокои.

Започваше малко да се безпокои за магията.

Тя определено се изплъзваше от контрола й. Еск не правеше магии, те просто се случваха около нея. А тя си даваше сметка, че вероятно хората няма да са много щастливи, ако узнаеха това.

Това означаваше, че ако миеше, трябваше доста усърдно и дълго да тропа и да плиска вода, за да прикрие факта, че чиниите се миеха сами. Ако трябваше да закърпи нещо, правеше го на някое уединено местенце на палубата, за да скрие и факта, че краищата на дупката се съшиваха като че ли… като че ли по магия. Друго, на втория ден от пътуването си тя се събуди и установи, че през нощта няколко от руната, близо до мястото, където беше скрила жезъла, са се сресали, разчепкали и изпрели в безупречни чилета.

Тя изхвърли всички мисли за палене на огньове вън от главата си.

Но пътуването си имаше и своите добри страни. Всяка бавна извивка на голямата, кафява река носеше нови гледки. Имаше тъмни отсечки, оградени от гъсти гори, през които баржите се движеха точно по средата на реката, мъжете се въоръжаваха, а жените стояха долу — с изключение на Еск, която седеше и слушаше с интерес пръхтенето и кихането, които ги следваха из гъсталаците по брега. Следваха отсечки обработваема земя. Минаха и няколко града, много по-големи от Охулан. Минаха даже и някакви планини, макар че те бяха стари и еднообразни, а не млади и интересни, като нейните. Не че й беше мъчно за дома, не може да се каже точно това, но понякога самата тя се чувстваше като лодка, която се носи в края на безкрайно, но неизменно вързано за котвата въже.

Баржите спираха в някои от градовете. По традиция само мъжете слизаха на брега и само Амшат, който носеше церемониалната си шапка на Лъжец, говореше с не-Зуните. Обикновено Еск отиваше с него. Той се опитваше да й намекне, че тя би трябвало да се подчини на неписаните житейски правила на Зуните и да стои на борда, но намекът за Еск беше това, което е ухапването на комар за носорога, тъй като тя вече се учеше, че ако не спазваш правилата, хората почти винаги тихичко ще ги пренапишат, така че те да не се отнасят за теб.

Така или иначе, но винаги когато Еск беше с него, на Амшат му се струваше, че получава много добра цена. Имаше нещо в това малко дете, целенасочено присвило очи срещу тях иззад краката му, което караше даже и най-закоравелите в бизнеса търговци да приключват бързо-бързо сделките.

Всъщност, това започваше да го тревожи. Когато веднъж един посредник в оградения със стени град Земфис му предложи торба ултрамарин срещу сто руна вълна, някакъв глас на височината на джобовете му каза:

— Това не е ултрамарин.

— Послушай детето! — ухилено рече търговецът.

Амшат тържествено вдигна един от камъните пред очите си.

— Слушам го — каза той, — но те наистина приличат на ултрамарин. Бляскави са и трептят.

Еск поклати глава.

— Това са само мъниста — настоя тя. Каза го без да мисли и съжали веднага, тъй като двамата мъже се обърнаха и я зяпнаха.

Амшат прехвърли камъка в дланта си. Да се сложат фалшивите камъни в кутията с няколко истински скъпоценни камъка, така че видимо да променят оттенъка си беше традиционен номер, но тези притежаваха истинския син вътрешен огън. Той погледна строго към търговеца. Амшат беше обучен прекрасно в изкуството на Лъжата. И сега, като се замисли, различи едва забележимите признаци.