Джон Гришам - Камерата

— Виж какво, Адам. Утре сутрин имаме шансове, разбираш ли? Емит мисли, че сме в добра форма. Аз също. Фирмата стои зад теб. Вярваме в това, което правиш, и, честно казано, се радваме на обществения отзвук. Във вестниците в Чикаго излязоха някои хубави статии.

— Фирмата очевидно ме подкрепя.

— Изслушай ме. Можем да свършим работа утре. Аз ще говоря през повечето време. В този момент Уайкоф работи по въпроса. Впрегнали сме и други хора.

— Роузен не е глупав. Той иска да спечели и това е всичко. Не го е грижа за мен, за Сам, за теб или за когото и да било друг. Той просто иска да спечели. Това състезание и аз се обзалагам, че сега той е на телефона и се опитва да си осигури гласове.

— Ами тогава хайде да обявим дуел на този проклетник, съгласен ли си? Да влезем на заседанието утре сутрин с желание за борба. Нека Роузен да излезе лошият. Честно казано, Адам, този човек няма много приятели.

Адам отиде до прозореца и надникна през щорите. Търговският комплекс долу бе пълен с пешеходци. Наближаваше пет часът. Имаше почти пет хиляди долара в банката и ако беше пестелив и променеше малко начина си на живот, тези пари можеха да му стигнат за шест месеца. Заплатата му беше шейсет и две хиляди годишно и в близко бъдеще щеше да му бъде трудно без нея. Но той никога не се беше тревожил за пари. Много повече го безпокояха следващите три седмици. След десет дни кариера като адвокат на осъден на смърт той разбра, че се нуждае от помощ.

— Какво ни очаква на финалната права? — попита той след напрегнато мълчание.

Гудман се изправи бавно и се запъти към другия прозорец.

— Пълна лудница. Няма да имаш много време за сън през последните четири дни. Ще тичаш във всички посоки. Съдилищата са непредвидими. Системата е непредвидима. Ще подаваш петиции и молби, съзнавайки напълно, че те няма да имат ефект. Пресата ще те тормози. И най-важното, ще трябва да прекарваш колкото се може повече време с клиента си. Луда работа, и то напълно безплатна.

— Значи ще имам нужда от помощ.

— О, да. Не можеш да се справиш сам. Когато екзекутираха Мейнард Тоул, бяхме определили по един адвокат от Джаксън за кабинета на губернатора, един за канцеларията на Върховния съд в Джаксън, един за Вашингтон и двама за Отделението. Затова трябва да дойдеш утре и да се бориш, Адам. Ще имаш нужда от фирмата и от нейните ресурси. Сам не можеш да се справиш. Тази работа изисква цял екип.

— Това е истински удар под кръста.

— Така е. Преди една година ти още си учил в университета, а сега те уволняват. Знам, че е обидно. Но, повярвай ми, Адам, всичко е късмет и няма да продължи дълго. След десет години ти ще бъдеш съдружник в тази фирма и ще тероризираш младите сътрудници.

— Не бъди толкова сигурен.

— Да тръгваме за Чикаго. Имам два билета за самолета в седем и петнайсет. В осем и трийсет ще пристигнем и ще отидем в някой хубав ресторант.

— Трябва да си взема някои неща.

— Добре. Ще се срещнем на летището в шест и трийсет.

Въпросът бе решен по същество още преди началото на заседанието. Присъстваха единайсет членове на Комисията, което бе достатъчен кворум. Събраха се в една заключена библиотека на шестнайсетия етаж около дълга маса с кани кафе в средата и носеха със себе си дебели папки, диктофони и запълнени графици за деня. Един от тях бе довел секретарката си, която седеше в коридора и работеше бясно. Това бяха твърде заети хора, които след по-малко от час щяха да се впуснат в поредния рунд от безкрайни конференции, заседания, брифинги, срещи с клиенти, процеси, телефонни разговори и важни обеди. Десет мъже и една жена, всички към и малко над четирийсет, всички съдружници в „Кравиц и Бейн“, нетърпеливи да се върнат към отрупаните си с работа писалища.

Проблемът с Адам Хол бе истинска досада. Комисията по кадрите беше бреме за тях, но те бяха избрани по съответния ред и никой не се осмеляваше да откаже участие. Всичко за фирмата. На работа!

Адам бе пристигнал в кантората в седем и трийсет. Бе отсъствал осем дни, най-дългото му отлъчване до този момент. Емит Уайкоф бе прехвърлил работата му на друг млад сътрудник. В „Кравиц и Бейн“ винаги имаше достатъчно новаци.

До осем часа той се кри в малка, неизползвана заседателна зала близо до библиотеката на шестнайсетия етаж. Беше нервен, но правеше всичко възможно да не го показва. Пиеше кафе и четеше сутрешните вестници. Парчман бе останал в друг свят. А той разглеждаше списъка с петнайсетте имена на членовете на комисията, от които не познаваше нито един. Петнайсет непознати, които щяха да си играят с бъдещето му през следващия час, после щяха бързо да гласуват и да продължат с разглеждането на по-важни въпроси. Няколко минути преди осем Уайкоф влезе и поздрави. Адам му благодари за всичко, извини се, че е предизвикал толкова проблеми, и Емит, който му обеща бърз и задоволителен изход.